Чародейката

време. Преди много поколения – в Египет, или пък беше във Вавилон – тя бе

усъвършенствала техниката да кара кокалчетата на ръцете си, китките и колената

да се подуват като от артрит. По-късно се бе научила да изменя плътта си, така че

вените £ да изпъкват дебели и сини на фона на тънката като хартия кожа. Бе

овладяла умения, които правеха кожата на шията £ мека и увиснала и дори

пожълтяваха зъбите £. За да бъде илюзията пълна, тя умишлено позволяваше на

слуха и зрението си да отслабнат. Фактически тя остаряваше наистина, така че да

не трябваше да се преструва през всеки буден миг. Така беше по-безопасно.

Взирайки се в своето отражение в огледалото в банята, Цагаглалал вдигна ръце

към главата си, свали старите фиби, които държаха кока £, и тръсна сивата си

коса.

Най-лесно £ бе да живее през втората половина на двайсети век. Това бе епохата

на козметиката и пластичната хирургия. Това бе епохата, когато хората полагаха

големи усилия да не остаряват, а филмовите и музикалните звезди изглеждаха по-

млади с всяка изминала година.

Цагаглалал бутна перуката нагоре и тя се отдели от главата £. Тя пусна рошавата

сива коса във ваната и се зае да търка яростно гладкия си череп. Мразеше тази

перука; постоянно я сърбеше от нея.

Разбира се, и този век си имаше своите опасности. Това бе епохата на камерите:

лични камери, улични камери, охранителни камери, а напоследък и повечето

мобилни телефони имаха камери. Това бе и епохата на разпознаването по снимки: в

паспортите, шофьорските книжки, личните карти. Всеки имаше снимка и

безсмъртните на тези снимки трябваше да се променят, да остаряват бавно. Една

грешка щеше да привлече вниманието на властите, а безсмъртните бяха особено

уязвими към разследвания, засягащи миналото им. Цагаглалал не бе напускала

страната от десетилетия и американският £ паспорт беше изтекъл. В Ню Йорк

обаче работеше един безсмъртен човек, който някога се бе специализирал във

фалшифициране на ренесансови шедьоври. Той въртеше малък страничен бизнес с

подправени паспорти и шофьорски книжки. Цагаглалал трябваше да го посети,

когато всичко това свърши. Ако оцелееше.

Тя пусна първо горещата, а после и студената вода, и напълни мивката. Наведе

глава, загреба вода с шепи и изми лицето си със сапун „Л‘окситан“ с масло от ший7

, премахвайки грима, който бе сложила за срещата на безсмъртни и Древни в

задния £ двор по-рано днес.

Умирането винаги беше трудната част. Неизменно имаше толкова много за

правене в седмиците и месеците преди това: да се увери, че всички сметки са

платени и че застраховката £ „Живот“ е валидна, да прекъсне абонамента си за

вестници и списания и, разбира се, да направи завещание, с което оставя всичко на

някаква роднина. Обикновено безсмъртните мъже завещаваха всичко на

племенник, а жените – на племенничка. Други, като доктор Джон Дий, завещаваха