Чародейката
- Автор: Скотт Майкл
- Серия: Тайните на безсмъртния Никола Фламел #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Чародейката». Краткое содержание книги:
друга страна, през вековете бе носила множество маски. Номерът беше да знаеш
кога да продължиш нататък и кога да умреш.
Цагаглалал бе живяла във векове, когато всеки по-различен – в каквото и да
било отношение – предизвикваше подозрения. Хората имаха много чудесни
качества, но винаги щяха да подозират и да се боят от онези, които изпъкват сред
тълпата. Дори и в най-добрите времена те постоянно бяха нащрек за нещо
погрешно или за някой, който изглежда не съвсем обикновен. А имаше времена,
когато човек, който оставаше прекалено младолик, със сигурност щеше да бъде
заподозрян.
Цагаглалал бе живяла през десетилетията, когато хората бяха изгаряни като
магьосници и вещици, само защото изглеждат странно или са прями и независими.
Но дълго преди тези ужасни години в Европа, а по-късно за кратко и в Америка, тя
бе научила, че ако иска да оцелее, трябва да се слее с околните, да стане такава
част от хората, че да е като невидима.
Цагаглалал се бе научила да се състарява подобаващо.
Във всеки век имаше различни представи за това кое е правилно и подобаващо.
В някои епохи трийсетгодишните се считаха за стари, а четирийсетгодишните – за
направо древни. В някои от по-примитивните и изолирани култури, в които старостта
се почиташе като знак за мъдрост, тя можеше да стане на шейсет-седемдесет,
преди да умре и да продължи нататък.
А когато се състаряваше, го правеше изцяло, променяше структурата на кожата
си, позата си, дори мускулната си маса, за да имитира ефектите от отминаващото
време. Преди много поколения – в Египет, или пък беше във Вавилон – тя бе
усъвършенствала техниката да кара кокалчетата на ръцете си, китките и колената
да се подуват като от артрит. По-късно се бе научила да изменя плътта си, така че
вените £ да изпъкват дебели и сини на фона на тънката като хартия кожа. Бе
овладяла умения, които правеха кожата на шията £ мека и увиснала и дори
пожълтяваха зъбите £. За да бъде илюзията пълна, тя умишлено позволяваше на
слуха и зрението си да отслабнат. Фактически тя остаряваше наистина, така че да
не трябваше да се преструва през всеки буден миг. Така беше по-безопасно.
Взирайки се в своето отражение в огледалото в банята, Цагаглалал вдигна ръце
към главата си, свали старите фиби, които държаха кока £, и тръсна сивата си
коса.
Най-лесно £ бе да живее през втората половина на двайсети век. Това бе епохата
на козметиката и пластичната хирургия. Това бе епохата, когато хората полагаха
големи усилия да не остаряват, а филмовите и музикалните звезди изглеждаха по-
млади с всяка изминала година.
Цагаглалал бутна перуката нагоре и тя се отдели от главата £. Тя пусна рошавата
сива коса във ваната и се зае да търка яростно гладкия си череп. Мразеше тази
перука; постоянно я сърбеше от нея.
Разбира се, и този век си имаше своите опасности. Това бе епохата на камерите:
лични камери, улични камери, охранителни камери, а напоследък и повечето
мобилни телефони имаха камери. Това бе и епохата на разпознаването по снимки: в
паспортите, шофьорските книжки, личните карти. Всеки имаше снимка и
безсмъртните на тези снимки трябваше да се променят, да остаряват бавно. Една
грешка щеше да привлече вниманието на властите, а безсмъртните бяха особено
уязвими към разследвания, засягащи миналото им. Цагаглалал не бе напускала
страната от десетилетия и американският £ паспорт беше изтекъл. В Ню Йорк
обаче работеше един безсмъртен човек, който някога се бе специализирал във
фалшифициране на ренесансови шедьоври. Той въртеше малък страничен бизнес с
подправени паспорти и шофьорски книжки. Цагаглалал трябваше да го посети,
когато всичко това свърши. Ако оцелееше.
Тя пусна първо горещата, а после и студената вода, и напълни мивката. Наведе
глава, загреба вода с шепи и изми лицето си със сапун „Л‘окситан“ с масло от ший7
, премахвайки грима, който бе сложила за срещата на безсмъртни и Древни в
задния £ двор по-рано днес.
Умирането винаги беше трудната част. Неизменно имаше толкова много за
правене в седмиците и месеците преди това: да се увери, че всички сметки са
платени и че застраховката £ „Живот“ е валидна, да прекъсне абонамента си за
вестници и списания и, разбира се, да направи завещание, с което оставя всичко на
някаква роднина. Обикновено безсмъртните мъже завещаваха всичко на
племенник, а жените – на племенничка. Други, като доктор Джон Дий, завещаваха