Чародейката
- Автор: Скотт Майкл
- Серия: Тайните на безсмъртния Никола Фламел #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Чародейката». Краткое содержание книги:
някои от другите. Така че всъщност нямаше сериозни причини да се оплаква. Но
оставаха още толкова много неща, които искаше да направи, толкова много места,
които копнееше да посети, толкова много светове, които да изследва.
Опита се да вдигне ръце, но вече не ги чувстваше. Не чувстваше и краката си, а
зрението му започваше да гасне. Древните му господари може да бяха състарили
тялото му, но умът му бе все така буден. Може би това беше най-голямата им
жестокост. Бяха го оставили в пълно съзнание в тази безполезна обвивка.
Изведнъж се сети за Марс Ултор, който цели хилядолетия стоеше затворен във
втвърдената си аура дълбоко под Париж, със сковано тяло, но с жив ум, и за първи
път от векове насам английският магьосник изпита непривичното за него чувство на
жалост.
Дий се зачуди колко ли още щеше да издържи.
Нощта щеше да падне, а тук бе Дану Талис – място, където бродеха на воля
създания, отдавна изчезнали от земното Сенкоцарство, както и чудовища,
доведени от безброй други светове.
Не искаше да бъде изяден от чудовища.
Когато си бе представял своята смърт – а той често мислеше за нея поради
нещата, които бе извършил, и променливото настроение на работодателите си, –
винаги се бе надявал, че ще е славна. Искаше в нея да има смисъл. Винаги се бе
измъчвал от мисълта, че такава голяма част от работата му се вършеше потайно и
светът оставаше в неведение за неговия гений. През Елизабетинската епоха всички
знаеха името му. Дори кралицата се боеше от него и го уважаваше. Но когато стана
безсмъртен, потъна в сенките и оттогава непрестанно се спотайваше в тях.
Нямаше кой знае какъв смисъл в това да лежиш стар и съсухрен на склона на
един хълм на Дану Талис.
Чу някакво движение, глухо тупване. Наблизо. От дясната му страна.
Дий се опита да завърти глава, но вече не можеше да се движи.
Зърна някаква сянка.
Това бе чудовище, дошло да го изяде.
Значи така му било писано: да бъде изяден жив, останал сам и без приятели...
Опита се да призове аурата си. Ако успееше да събере достатъчно енергия,
може би щеше да успее да подплаши създанието и да го прогони. Или да се овъгли
сам, докато се опитва. Това нямаше да е толкова лошо. Поне нямаше да бъде
изяден.
Сянката се приближи.
Но защо му беше да го прогонва? То така или иначе щеше да се върне. По този
начин само отлагаше неизбежното. По-добре да му се остави, припомняйки си
всички добри неща, които бе сторил през живота си... само че те не бяха много.
Сянката стана по-тъмна.
И сега, когато краят му беше съвсем близо, го заляха стари страхове и почти
забравени съмнения. Откри, че си тананика строфа от една песен: „Има едно-две
неща, за които съжалявам...“6 Е, той съжаляваше за повече от едно-две неща. Би
могъл – трябваше – да бъде по-добър баща на децата си и по-мил съпруг на
жените си. Може би не биваше да е толкова алчен – не само за пари, а и за знания,
– и със сигурност не биваше да приема дара или проклятието на безсмъртието.
Това осъзнаване се стовари върху него като удар и дъхът замря в гърдите му.
Безсмъртието го бе обрекло.
Сянката се протегна над него и той зърна блясък на метал.
Значи не беше животно. Човек. Разбойник. Зачуди се дали на Дану Талис има
канибали.
– Направи го бързо – прошепна той. – Дари ме с тази милост.
– А ти предлагал ли си такава милост на другите? – Изведнъж нечии силни ръце
го вдигнаха. – Няма да те убивам още, доктор Дий. Мога да те използвам.
– Кой си ти? – изпъшка Дий, мъчейки се отчаяно да различи физиономията на
мъжа, извисяващ се над него.
– Аз съм Маретю. Аз съм Смъртта. Но днес, докторе, аз съм твоят спасител.
6 Става дума за песента на Франк Синатра My Way („Моят път“). – Б. пр.
Глава 9
Беше време леля Агнес да умре.
Старицата стоеше пред огледалото в банята и гледаше отражението си. Насреща
£ се взираше възрастна жена с ъгловато лице, изпъкнали скули, издадена брадичка
и заострен нос. Стоманеносивата £ коса бе сресана назад и хваната в стегнат кок
на тила £. Гранитносивите £ очи бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Приличаше на
осемдесет и четири годишна жена. Само че тя беше Цагаглалал – Тази, която
наблюдава, – и годините £ бяха неизброими.
Цагаглалал бе носила облика на леля Агнес през по-голямата част от двайсети
век. Беше се привързала към това тяло и щеше да е жалко да го захвърли. Но от