Връхлита страховит легион

Подобно на повечето свои сънародници пътникът не знаеше много за джуджетата от север, както и за огромните хорски пълчища. А за тези, които преди бяха обитавали долината, бе чувал само легенди и сказания. От малкото, което бе успял да събере, се бяха получили по-скоро въпроси, отколкото отговори.

Вече три месеца кръстосваше този континент, на който почти никой не му обръщаше внимание, а малцината, с които бе разговарял, едва ли го помнеха. Той беше незабележимо същество, би могъл да е висок, или със среден ръст, а може би дори нисичък. Косата му щеше да бъде описана като кестенява, или руса, или дори черна. Дрехите, избрани нарочно да пораждат подобен ефект, го правеха незабележим и труден за запомняне.

След като се огледа, за да запечата мястото в съзнанието си и да се увери, че никой не го следи, пътникът бръкна в кесията на пояса си и извади един кристал. Не беше особено ценен, освен за притежателя му, тъй като бе единственият начин да се завърне при своя народ. Той стисна здраво кристала и бавно се освободи от досегашния си облик — трябваше да върне истинския си вид, преди да поеме назад. Ако прекрачеше портала в магичната си дегизировка, го заплашваше неминуема гибел.

Намери за доста странно, че макар да не се бе променил физически, има усещането, че се е освободил от дрехи, които са му били твърде малки. Позволи си няколко секунди да се разкърши, а после произнесе лаконичното заклинание, задействащо кристала.

Чу се пукот, последван от свистене на въздуха, и след това над земята се оформи порталът: висок дванайсет стъпки и широк девет — сив овал от нищо. Миг по-късно пътникът пристъпи в портала и изчезна.

Спотаен сред дърветата, един неподвижен мъж проследи минаването на непознатия през портала.

Мъжът се бе озовал в долината по странни стечения на обстоятелствата, тъй като никой не живееше тук след Войната на разлома, но пък ловните пътеки покрай северните склонове осигуряваха по-бърз достъп до мястото, накъдето бе тръгнал, отколкото много по-често използваните пътища из лесовете Зеленото лоно на юг. Освен това самотата и опасностите не го безпокояха и бяха по-маловажни от бързото придвижване. Сред расите на смъртните единствено елфите притежаваха по-добри умения да се прокрадват из горите от наталските рейнджъри.

Мъжът беше висок и слаб, с обгоряла от слънцето кожа, а кестенявите му коси на места бяха изрусели до бяло. Тъмните му очи, високите скули и правият му нос му придаваха ястребов изглед. Само когато се усмихваше, лицето му не изглеждаше тъй мрачно и страховито — но той се усмихваше рядко, само в дома си или сред приятели.

Рейнджър Алистан от Натал изпълняваше поръчка на едно търговско сдружение на Свободните градове по споразумение с графа на Каре. В момента носеше документи, които и двете страни смятаха за важни. Потъмнялото му от слънцето лице бе съсредоточено, черните му очи бяха присвити, сякаш се опитваше да различи всяка подробност. Слепоочията му все още не бяха посребрели, макар вече да не беше млад. Бе прекарал целия си живот в служба на народа си, уповавайки се на уменията си да остава незабелязан, да действа бързо и да върти сабята.