Империя на бури

Мъжете се сковаха пред разбуленото величие на елфическия воин – очите му вече мътнееха от ярост. И се впиваха в лорд Дароу.

– Такова нещо не съм виждал от цяла вечност – пророни Дароу.

Муртауг овладя смайването си – примесено с малко страх може би – достатъчно, че да посочи с ръка празните столове срещу тях.

– Заповядайте, настанете се. И извинете за неразборията. Не предполагахме, че вестоносецът ще ви доведе толкова бързо. – Елин не благоволи да седне. Нито пък спътниците й. Муртауг добави: – Можем да поръчаме прясна храна, ако желаете. Сигурно умирате от глад.

Рен прати на дядо си недоумяващ поглед, който й каза достатъчно за отношението на бунтовника към нея.

Лорд Дароу пак я наблюдаваше. Преценяваше я.

Смирение – благодарност. Трябваше да опита; можеше да опита, по дяволите. Дароу се беше жертвал за нейното кралство; имаше да й предложи войска и пари за предстоящата битка с Ераван. Тя самата беше свикала тази среща; тя беше поканила лордовете. Какво от това, че сбирката се състоеше на друго място? Нали всички бяха тук. Това трябваше да й стига.

Елин се насили да иде до масата. Да заеме мястото пред Дароу и Муртауг.

Рен остана прав, следейки движенията й с тъмен огън в очите.

Тя му проговори тихо:

– Благодаря ти... задето помогна на капитан Уестфол миналата пролет.

Нервно мускулче потрепна в челюстта на Рен, но той отвърна:

– Как е той? Едион спомена в писмото си, че бил ранен.

– Последно го видях, когато заминаваше към лечителите в Антика. Към Торе Сесме.

– Радвам се.

– Ще бъдете ли така добри да ме просветлите откъде се познавате, или очаквате да се досетя сам? – обади се лорд Дароу.

Тонът му накара Елин да преброи наум до десет. В крайна сметка отговори Едион, заемайки мястото до нея.

– Внимавай как ни приказваш, Дароу!

Дароу сключи на масата пред себе си чворестите си, но добре поддържани пръсти.

– Или какво? Да не би да ме превърнете в пепел, принцесо? Да стопите костите ми?

Лизандра седна до Едион и попита с вкоренената си безобидна любезност:

– Случайно да е останала вода в онази кана? Пътят през бурята доста ни умори.

На Елин й идеше да я целуне заради благородния опит да притъпи острото като бръснач напрежение около масата.

– А смея ли да се поинтересувам коя сте вие?

Дароу изгледа свъсено прелестната хубавица, чиито вирнати в ъгълчетата очи не се смутиха от острия му поглед, провокиран въпреки вежливите й думи. Вярно – нямаше как да знае с кого пътуваха. Нито какви дарби имаха.

– Лизандра – отговори му Едион, който свали щита от гърба си и го остави на пода зад тях с тежко тупване. – Лейди на Каравер.

– Няма такова място – отсече Дароу.

Елин сви рамене.

– Вече има. – Лизандра беше избрала името, каквото и да значеше то, преди седмица: скочи на крака посред нощ и го изкрещя към Елин веднага щом се овладя достатъчно, че да си върне човешкия облик. На Елин не й се вярваше скоро да забрави как изглежда призрачен леопард, мъчещ се да проговори. Тя се поусмихна на Рен, който още я наблюдаваше като ястреб. – Позволих си да откупя земята, от която се отказа семейството ти. Май двамата ще бъдете съседи.