Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
В странноприемницата нямаше свободни стаи, а и самата пивница беше претъпкана с пътници, ловджии и всякакви други, търсещи укритие от пороя. Някои дори бяха насядали до стените и на Елин й се струваше, че с приятелите й така ще прекарат нощта след края на срещата.
Няколко глави се завъртяха към тях, като влязоха, но провисналите им от дъжда качулки и пелерини прикриваха лицата и оръжията им, затова главите бързо се върнаха към питиетата, картите или пиянските песни.
Лизандра най-сетне се беше преобразила в човек и вярна на клетвата си отпреди няколко месеца, беше смалила някога пищната си гръд. Независимо от онова, което ги очакваше в самостоятелната трапезария в дъното на странноприемницата, Елин се подсмихна на жената хамелеон.
– По-добре ли е така? – попита я шепнешком над главата на Еванджелин, докато вестоносецът на Дароу крачеше през тълпата редом с Едион.
Усмивката на Лизандра беше почти дивашка.
– О, нямаш представа.
Елин можеше да се закълне, че Роуан се засмя зад тях.
Вестоносецът и Едион свърнаха по един коридор. Смътната светлина от свещите се отразяваше в капките дъждовна вода, която още се стичаше по кръглия изподран щит, препасан през гърба на братовчед й. Вълкът на Севера, който, макар и печелил множество битки с елфическата си скорост и сила, беше заслужил уважението и предаността на легиона си като човек. Елин, все още в елфическата си форма, се питаше дали не е трябвало и тя да се върне към някогашния си вид.
Рен Алсбрук ги чакаше в трапезарията. Рен, още един приятел от детството й, когото едва не уби – когото опита да убие миналата зима – и който нямаше представа в какво се е превърнала; който бе живял в апартамента й, без да съзнава, че е отседнал при загубената си кралица. А Муртауг... Имаше бегли спомени за него, най-яркият от които бе как седи на трапезата на чичо й и тайничко й дава допълнително къпинови тарталети.
Единственото добро нещо, което им бе останало, малкото сигурност, до последно се дължаха на Едион – драскотините по щита му го доказваха съвсем явно. Принос за това имаха и тримата мъже, чакащи я в трапезарията.
Раменете на Елин започнаха да се превиват напред, но Едион и вестоносецът спряха пред дървена врата и почукаха веднъж. Лапичка прелетя покрай прасеца й с развята опашка и се изтръска отново, разпръсквайки навсякъде капки вода. Елин се усмихна, а Лизандра изсумтя. Водеха мокро куче на тайна среща – изключително кралско поведение.
Но Елин беше обещала пред себе си още преди месеци, че няма да се преструва на нещо, което не е. Пълзяла беше през мрак, кръв и отчаяние – и беше оцеляла. Лорд Дароу можеше да им предложи армия и средства за войната... ала тя имаше и двете. Колкото повече, толкова по-добре, ала... и тя не идваше с празни ръце. Беше се погрижила за себе си. За всички им.
Елин изправи рамене, а Едион влезе в стаята и веднага заговори на хората вътре:
– Типично за вас, копелета такива, да ни накарате да бъхтим толкова път в дъжда само защото ви е страх да се измокрите. Рен, нацупен... естествено. Муртауг, за мен е удоволствие, както винаги. Дароу, косата ти изглежда не по-добре от моята.
Някой му отвърна със сух, студен глас:
– Като се има предвид колко потайна среща ни беше уредил, Едион, човек ще си помисли, че се прокрадваш през собственото си кралство.
Елин достигна открехнатата врата, умувайки дали си струва да започне разговора, като каже на глупаците вътре да приказват по-тихо, но...
Те точно това правеха. С елфическия си слух тя долови повече от звуците, достъпни за човешкото ухо. Мина пред Лизандра и Еванджелин и спря на вратата, за да огледа самостоятелната трапезария.
Един прозорец, открехнат за проветрение. Бумтяща камина и голяма правоъгълна маса пред нея, отрупана с празни чинии, трохи и очукани подноси. На нея седяха двама старци и единият шепнеше нещо в ухото на вестоносеца, препалено тихо дори за елфическия й слух; младият мъж се поклони на всички им и напусна стаята. Двамата старци се поизправиха, надничайки покрай Едион – към нея.
Елин съсредоточи вниманието си към тъмнокосия младеж до камината, опрял ръка в полицата над нея. Белязаното му, загоряло от слънцето лице изглеждаше някак отпуснато.
Спомняше си двата еднакви меча на гърба му. Тъмните му, пламтящи очи.
Тя свали качулката си с пресъхнала уста. Рен Алсбрук подскочи.
Старците бяха станали на крака. Елин познаваше единия от тях.
Зачуди се как не беше разпознала Муртауг в нощта, когато бе отишла да коли наред в онзи склад. Особено при положение, че именно той я беше възпрял.