Империя на бури

Манон потупа с крак по каменния под, нетърпелива да се впусне в действие, да започне подготовката на воините си.

– Колко от сестринствата в Морат да взема на север?

– Искра потегля с втората половина от въздушния ни легион. Предполагам, че няма да са необходими много от моратските сестринства.

Предизвикателство... и изпитание.

Манон се замисли.

– Ще взема Тринайсетте и две придружаващи сестринства.

Нямаше нужда да разкриват на враговете си колко сестринства летяха във въздушния легион, нито пък всичките да тръгват на война, при положение че дори само Тринайсетте несъмнено можеха да превземат столицата.

Ераван просто килна глава в знак на съгласие. Майка Черноклюна й кимна едва забележимо – на по-голямо одобрение Манон не можеше да се надява.

– Ами принцът? – попита тя.

Крал. Крал Дориан.

Върховната вещица й стрелна възмутен поглед, но демонът отговори:

– Искам ти лично да ми го доведеш. Ако оцелее след щурма.

А тъй като огнената кралица си беше тръгнала, Дориан Хавилиард и градът му бяха беззащитни.

Не че я интересуваше. Все пак водеха война.

Трябваше само да я спечели и да се прибере у дома, в Пустошта. Макар че този мъж, този демонски крал можеше да отстъпи от обещанието си.

Но за това щеше да мисли по-късно. Сега... сега я чакаше истинска битка. Вече долавяше дивата й песен в кръвта си.

Демонският крал и баба й продължаваха разговора, ето защо Манон прогони от главата си мелодията на дрънчащи щитове и сблъскващи се мечове за достатъчно дълго, че да чуе думите им.

– След като превземете столицата, искам онези кораби в Ейвъри.

– Хората от Сребърното езеро са дали съгласието си?

Баба й огледа картата, застопорена с гладки камъчета

върху стъклената маса. Манон последва погледа й до Сребърното езеро в далечния край на Ейвъри и до града, сгушен до Белия зъб: Аниел.

Перингтьн – Ераван – сви широките си рамене.

– Тамошният лорд още не се е заклел във вярност нито на мен, нито на краля момче. Но очаквам, като научи за падението на Рифтхолд, пратениците му веднага да допълзят до прага ни. – Бегла усмивка. – Крепостта им край Западните водопади на езерото още носи белезите от последния поход на армията ни. Виждал съм безбройните паметници от онази война в Аниел; лордът ще се досети колко лесно мога отново да превърна града му в костница.

Манон пак заоглежда картата, потискайки въпросите си.

Древен. Валгският крал беше толкова древен, че я караше да се чувства млада. В сравнение с него дори баба й беше като дете.

И навярно Майка Черноклюна бе постъпила глупаво, тласвайки ги към съюз с това същество. Манон се насили да срещне очите му.

– Ако имаме укрепления в Морат, Рифтхолд и Аниел, покриваме само южната половина на Адарлан. Ами на север от Ферианската падина? И на юг от Адарлан?

– Белхейвън продължава да е под мой контрол; тамошните лордове и търговци ламтят за злато. Мелисанде... – Златните очи на демонския крал се приковаха в една точка на запад отвъд планината. – Ейлве тъне в разруха под него, а Фенхароу, на изток, е запустяла кланица. В интерес на Мелисанде е да поддържа съюза си с мен, особено като се има предвид, че Терасен е останал без пукната пара. – Кралят плъзна поглед на север. – Елин Галантиус би трябвало вече да е достигнала двореца си. А когато Рифтхолд се превърне в пепелище, тя също ще се почувства много самотна на Север. Наследницата на Бранън няма съюзници на този континент. Вече не.