![Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/8/kolekcinert-na-kosti-calibre-2-42-0-download.jpg)
Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]». Краткое содержание книги:
Банкс измъкна мобилния си телефон:
- Какви линии ще желаете? Само...
- Кабелни. .
- Тук?
- Разбира се, че не.
- Иска някой да води разговорите вместо него - обясни Селито. - От Управлението.
- Аха.
- Обади се в централната сграда - нареди Селито. - Накарай ги да ни дадат трима-четирима диспечери.
- Лон - попита Райм, - кой извърши подготвителната работа тази сутрин?
Банкс отвърна през смях:
- Братята Харди.
Погледът на Райм моментално изгони усмивката от лицето му.
- Детективи Бединг и Сол, сър - поправи се бързо младежът.
Селито също се ухили:
- Братята Харди. Всички ги наричат така. Не ги познаваш, Линк. От Специалния отряд за разследване на убийства са.
- Много си приличат - обясни Банкс. - И говорят малко смешно.
- Не ми трябват палячовци.
- Не, много са способни - възрази Селито. - Най-добрите ни следотърсачи. Нали знаеш за онзи изверг, който отвлече осемгодишно момиченце миналата година? Бединг и Сол огледаха мястото. Разпитаха целия квартал, две хиляди и двама души. Благодарение на тях успяхме да я спасим. Когато чухме, че жертвата е от отвлечените на летището, началникът Уилсън веднага ги натовари със случая.
- С какво се занимават сега?
- Разпитват свидетели. Около железницата. И търсят шофьора на таксито.
Райм изрева на Том:
- Обади ли се на Бъргър? Не, разбира се, че не си. Думата „неподчинение“ нещо говори ли ти? Ела да свършиш поне някаква работа. Вземи доклада и ми прелиствай страниците. - Кимна към устройството за прелистване. - Тая проклетия за нищо не става.
- Не сме ли в настроение днес? - подразни го болногледачът.
- Вдигни го по-високо. Блести ми от прозореца.
Той почете няколко минути. После вдигна поглед.
Селито говореше по телефона, но Райм го прекъсна:
- Каквото и да стане в три, ако намерим мястото, то ще е вече местопрестъпление. Трябва ми някой да го обработи.
- Добре, ще се обадя на Перети. Ще му подхвърля кокала. Сигурно ще се пръсне от яд, че действаме без него.
- Да съм те питал за Перети? - изръмжа Райм.
- Ама той е златното момче на ЦСО - каза Банкс.
- Не го ща. Искам друг да се заеме.
Селито и Банкс се спогледаха. По-възрастният детектив се ухили и започна нервно да мачка ризата си:
- Когото и да искаш, Линк, имаш го. Нали си крал за един ден.
Черното око я гледаше.
Ти Джей Колфакс, тъмнокоса преселница от хълмовете на източен Тенеси, завършила икономика в Нюйоркския университет, бърз като стрела валутен дилър, тъкмо се събуди от дълбок сън. Косата бе полепнала по бузите ѝ, по лицето, врата и гърдите ѝ се стичаха струйки пот.
Втренчи се в черното око - дупка в една ръждясала тръба, на около петнадесет сантиметра отпред, със свален похлупак.
Ти Джей вдиша плесенясалия въздух през носа, устата ѝ все още бе залепена с тиксо. Усещаше вкус на пластмаса. Лепилото бе горчиво.
„Къде е Джон?“ - питаше се тя. Не искаше да мисли за гърмежа, който бе чула предната нощ. В източен Тенеси всеки знае как звучат пистолетните изстрели.
„Моля те, Господи. Дано не му се е случило нищо.
Успокой се. Пак започваш да плачеш, спомни си какво стана предния път.“
В мазето, след като чу изстрела, тя заплака от страх и едва не се задуши от тиксото.
„Точно така. Спокойно.
Погледни черното око на тръбата. Представи си, че ти намига. Това е окото на твоя ангел пазител.“
Ти Джей седеше на земята сред стотици тръби и кабели, подобни на змии. Тук бе по-горещо от супата на брат ѝ, по-горещо, отколкото на задната седалка на колата на Джул Уелан. От древните греди над главата ѝ висяха сталактити, капеше вода. Пет-шест бледи крушки бяха единственото осветление. Над главата ѝ, точно отгоре, пишеше нещо. Не можеше да го прочете, но виждаше, че е в червена рамка. На края на надписа се мъдреше дебел удивителен знак.
Опита се да се извърне още веднъж, но белезниците здраво се впиваха в ръцете ѝ. От гърлото ѝ се надигна отчаян, животински вик. Но звукът потъна в дебелото тиксо и пос- тоянното боботене на машини. Никой нямаше да я чуе.
Черното око продължаваше да я наблюдава. „Ще ме спасиш, нали?“ - помисли си тя.
Внезапно сред тишината отекна камбанен звън, някъде далеч. Звукът идваше от тръбата. От добронамереното око.
Тя притисна белезниците към тръбата, за която бе вързана, и се опита да се изправи. Но не успя да се премести на повече от няколко сантиметра.