Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

Инге заблиза кожата между пръстите му и силата на ре­акцията му го изненада. Отбеляза си наум да използва тази специфична ласка при друг случай. Интересно как така тако­ва младо момиче като Инге познава чувствени наслади, ко­ито той още не бе открил!

Тя се смъкна надолу по тялото му, като работеше върху него с език, дразнеше го и го ближеше между краката. Той имитира задъхване и шумно дишане, за да поддържа ентуси­азма ѝ, но мислеше за новите проблеми с труповете. Разкри­ването на гробището бе тревожно. Нямаше начин да свържат костите с него, сигурен беше, а и всичко бе резултат само на лош късмет, не на лошо обмислен план. Кой би могъл да пред­види накъде ще избият капризите на природата? Никой не си спомняше реката някога да се е разливала толкова много и да е стигала до такава височина...

Тя го пое в устата си и застена високо от удоволствие. Когато този път завъртя очи към него, видя го да лежи като залюлян от щастливи сънища: глава - леко наклонена встра­ни, дишане - през устата, плитко и задъхано... Инге нямаше как да се усмихне с устни, но душата ѝ бе озарена с широка усмивка. После той се отпусна до нея и тя го усети да притреперва. Разбра, че пак е възбуден - за пръв път попадаше на мъж така отзивчив, така открит, така уязвим... Бе така влас­тен, а същевременно така сладък!... Инге се считаше за голя­ма късметлийка: колко момичета и жени могат да се похва­лят с мъж като него?! Отдавна беше забравила първото си впечатление от него. Сега за нея той беше най-силният и най-красивият мъж на земята!

Той изпусна продължителна въздишка.

— Това се нарича „1е petit mort“ - заяви тя. Той не реаги­ра - очите му все още бяха затворени, но тя знаеше, че не спи. Реши, че не е чул. - Тези французи, те казват „lе petit mort“. Какво ти чувства сега. „Малка смърт“.

— Смърт? - повтори той и гласът му прозвуча така, ка­то че ли бе озадачен. Инге го погледна, той отвори очи и за секунда ѝ се стори, че не знае къде се намира. Но в следващия миг капитан Лув дойде на себе си и ѝ се ухили. - Смърт, а? Ако тази бе малката смърт, какво смяташ, че представлява голямата? Искаш ли да опиташ?

Инге не го разбра, но му се усмихна с готовност. Ухиле­ната му физиономия я радваше.

Манията се спусна върху него, изненадвайки го с точ­ността си, лишавайки го от всеки шанс за евентуално измък­ване, в мига, когато тялото му се мяташе в мощен оргазъм. Той се разтрепери от силата ѝ, напористата ѝ нужда го раз­търси до мозъка на костите. Изчака оргазмът му да отзвучи, надявайки се отчасти, че манията ще се изпари заедно с него, а отчасти - че ще остане... Но тя го сграбчи още по-силно точно когато тялото му копнееше да се отпусне и наслади на летаргията след оргазъм. Чувстваше я в корема си: почти ре­ално присъствие, което бързо се разпространи нагоре и обзе гръдния му кош – като някой огромен, нарастващ, пулсиращ вакуум: разширяваща се празнота, която изискваше да бъде изпълнена. И тази празнота можеше да се изпълни само по един начин... само един беше начинът да се почувства отново цял... Някаква част от душата му се опита за кратък миг да окаже съпротива, но както винаги тя бе преодоляна и сърце­то му изпищя от облекчение, когато той отстъпи на манията, разреши ѝ да го превземе напълно, даде ѝ картбланш да пра­ви с него каквото поиска... И тялото му затрепери, изпълне­но с неконтролируем бяс да ѝ служи... И все пак една част от мозъка му оставаше будна, никога не заспиваше, никога не се опиваше, никога не изпускаше контрола над положението. Тя наблюдаваше някак отстрани, преценяваше нещата със сту­дено хладнокръвие, предупреждаваше го за опасности, сле­деше времето, вслушваше се за стъпки пред вратата - закри­ляше го. Всичко останало от него бе само капитан Лув: капи­тан Луууув в действие, готов да покаже най-лошото, на ко­ето е способен - или най-доброто!