Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

— Извървяхте ли цялото разстояние? - не спираше Тий, явно невпечатлен от каните ботуши и панталони на Макнийл.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ви засичам да вървите по пътя, ко­гато реката е на около петдесет метра навътре в гората. Огле­дахте ли двата бряга на реката до резервоара, както ви наре­дих, или напротив?

— Приближихме го достатъчно - отвърна Макнийл.

— Какво означава това? Стигнахте ли до него или не?

— Почти го стигнахме, шефе - намеси се Метцгер. - Извървяхме цялото разстояние до онзи пътен знак ей там. - Той посочи жълта табела със знак за завоя, където се бяха измъкнали от гората.

— Защо спряхте дотам?

— Там няма нищо - обади се Макнийл. - Нищо няма да открием, само се намираме на работа. Но ако държиш да пок­рием и тази последна отсечка, ще го направим. Няма проб­лем.

Тий се измъкна от колата. Той бе поначало огромен мъж и тринайсетте излишни килограма още повече подчертаваха този факт. Нищо чудно, че когато се изправяше близо до ня­кои хора, ефектът беше доста сплашващ. Сега той тикна ши­рокия си гръден кош срещу този на Макнийл - издигаше се над него почти с цяла глава. Макнийл обаче нямаше намере­ние да се огъне: вторачи се нацупено в него и не отстъпи нито сантиметър назад.

— Радвам се да чуя, че можеш да изпълняваш нарежда­нията ми без проблеми - изръмжа Тий. - А сега хайде да ви­дим какво сте пропуснали.

Кучето намери торбата за отпадъци още щом поднови­ха претърсването - тя се беше отпуснала отново в дупката си след оттеглянето на водата. През разкъсаната пластмаса стър­чаха другите кости...

— Мили Боже... - възкликна тихо Метцгер, навеждайки се над нея. Тий бързо се приближи и двамата мъже внимател­но задърпаха отвора ту от едната, ту от другата страна, опит­вайки се да обхванат по-пълно съдържанието ѝ. Внезапно в него се появи черепът, някак безцеремонно наклонен на една страна, сякаш и той се натискаше да огледа по-добре нещата.

— Като че ли е цяло тяло - промълви Тий.

— Така е - отвърна Метцгер, който беше отскочил не­волно настрани, когато през отвора надникна черепът. - Цяло тяло е.

Тий се обърна рязко към Макнийл.

— Нищо в тази малка последна отсечка, а?

— Хиляди дяволи!... Откъде да знам?

Торбата все още беше изпълнена с кална вода, която я заковаваше към земята, и те решиха да я оставят в дупката, за да не я разкъсат напълно, като я вдигнат. Тий се огледа. Раз­садникът за коледни елхички обхващаше не повече от десети­на декара, разположени навътре в гората. При цена най-малко трийсет и пет долара на елхичка той осигуряваше достатъчно бройки за реализиране на добра годишна печалба по Коледа от някой енергичен предприемач.

— Свържи се с кметството и разбери кой е собствени­кът - нареди той на Макнийл. - После се обади на Джон Бекер и го помоли да дойде тук.

— Това не е федерален случай - опъна се Макнийл.

— Искам да съм сигурен, че провеждаме разследването правилно - изтъкна Тий. - Той сега е в отпуска и няма да има нищо против да ни посъветва какво да правим.