Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Чувствата, които баща ми изпитвал към този човек, меко мога да определя като най-силна ненавист, но от друга страна, му било ясно, че надеждите за успеха на сделката господарят му до голяма степен крепял и върху перфектната организация на приема — доста сериозна задача при очакваните осемнайсет души. Ето защо баща ми горещо благодарил, че личните му чувства са взети под внимание, ала уверил мистър Силвърс, че обслужването ще бъде на обичайното ниво.
Изпитанието, което го очаквало обаче, било далеч по-сурово от предвижданото. Всякакви надежди, че личността на Генерала ще събуди у него уважение или състрадание, които да притъпят старата омраза, се оказали напразни. Генерала бил дебел и грозен, с груби обноски и стремеж да прилага военни стандарти към широк кръг цивилни проблеми. Още по-лошо станало, когато се разбрало, че не си водел и камериер, понеже неговият бил болен. Проблемът се оказал доста деликатен, тъй като още един от гостите нямал камериер и се поставял въпросът кой от двамата щял да бъде обслужван от иконома и кой от лакея. Баща ми, който прекрасно осъзнавал деликатното положение на господаря си, веднага пожелал да поеме Генерала и така бил принуден да прекара четири денонощия в непосредствена близост с човека, когото ненавиждал. Междувременно Генерала, който нищо не подозирал за чувствата му, използвал най-пълноценно присъствието му, за да разказва анекдоти за военните си подвизи — нещо, което е характерно за бившите военни, когато останат насаме с камериерите си. И въпреки всичко баща ми така умело прикривал чувствата си и така професионално изпълнявал задълженията си, че като си тръгнал, Генерала поздравил мистър Силвърс за отличния му иконом и в знак на благодарност оставил необичайно висок бакшиш — а баща ми помолил господаря си да използва парите за благотворителни цели.
Надявам се, ще се съгласите, че в тези два примера от кариерата му — и за двата съм направил най-стриктни проверки и съм убеден в достоверността им — баща ми не само демонстрира, но се доближава и до самото олицетворение на термина, употребен от дружество „Хейс“ — „професионално достойнство“. Ако се замислим над разликата между моя баща в такива моменти и фигури от рода на мистър Джак Нейбърс, дори на върха на техническото им съвършенство, сигурен съм, че ще започнем да осъзнаваме какво отличава „великия“ иконом от просто компетентния негов колега. Можем и по-добре да разберем защо баща ми толкова обичаше историята за иконома, който не изпаднал в паника, когато открил тигъра под масата; защото инстинктивно е усещал, че някъде в тази история се крие естеството на истинското „достойнство“. И нека го кажа ясно: „достойнството“ е неразривно свързано със способността на иконома никога да не изневерява на професионалната си същност. По-слабият иконом и при най-дребната провокация се превръща в обикновен човек, изоставя професионалния си образ. За него да бъде иконом, означава да играе ролята на мим; малко побутване, леко препъване и фасадата пада, за да се покаже актьорът отдолу. Великите икономи са велики заради способността им да се вживеят в професионалните си роли, да се вживеят така, че да ги превърнат в своя природа. Тях външни събития не могат да ги смутят, независимо колко са неочаквани, ужасяващи или досадни. Те носят своя професионализъм така, както истинският благородник носи костюма си: той никога не би позволил на някакви грубияни или на обстоятелствата да му го свалят пред хорските очи; ще го съблече само и единствено ако пожелае и това непременно ще стане, когато е съвършено сам. То е, както казах, въпрос на „достойнство“.
Понякога се твърди, че истински икономи съществуват само в Англия. В другите страни, без значение как ги наричат, имат само мъжка прислуга. Склонен съм да вярвам, че е истина. Европейците от континента не могат да бъдат икономи, защото вроденият им темперамент изключва онази емоционална сдържаност, характерна единствено за англичаните. Другите европейци — а най-вече келтите, с което несъмнено ще се съгласите — по принцип са неспособни да се контролират в състояние на силно вълнение и затова не могат да поддържат необходимото професионално поведение освен в най-обикновени ситуации. Или ако отново използвам същата метафора — ще ме извините за грубостта, — те са като човек, който при най-малкия повод е готов да хвърли костюма и ризата си и с писъци да хукне да бяга. С една дума, „достойнството“ е непонятна категория за такива хора. В това отношение ние, англичаните, имаме огромно предимство пред чужденците и затова, сетите ли се за някой велик иконом, той непременно, почти по дефиниция ще е англичанин.