Илиада [bg]

родното място напуснал и стигнал във град чуждоземен, влиза във къща богатска и слисани всички го гледат, тъй се почуди Ахил, щом съгледа Приама божествен. Също се смаяха всички и в миг се спогледнаха мълком. Молейки плахо Ахила, така му Приам заговори: [485] „Богоподобни Ахиле, за своя баща припомни си! Той ми е връст по години, на прага на тъжната старост. Може би властни съседи и него сега притесняват: няма от клетия кой да отблъсне беди и неволи. Но като чува поне, че ти жив си и читав все още, [490] радост му пълни душата и той се надява вседневно своето чедо да види, щом то се завърне от Троя. Аз, пренещастен баща! Синове превъзходни отимах в Троя обширна, но мисля, че никой ми жив не остана. Бяха на брой петдесет, тук когато нахлуха ахейци. [495] Измежду тях деветнадесет все от една са утроба,317 слугите бяха родени от разни жени във двореца. Бурният Арес във бой коленете срази на мнозина. Бе ми единствен останал да брани града и народа, падна под твойта ръка, защищавайки свойта родина. [500] Хектор бе той, за когото днес идвам в ахейския лагер, да го измоля от тебе, и откуп несметен ти нося. Страх от безсмъртните имай, смили се над мене, Ахиле! Своя баща припомни си! За жалост съм аз по-достоен! Върша, каквото от смъртните никой до днес не е сторил: [505] сам аз целувам ръцете, които сина ми убиха!“ Каза така и навея в Ахила печал по баща му. Хванал ръката на стареца, тихо Ахил го отблъсна. В спомени те се вглъбиха: Приам за юначния Хектор горко заплака, прострян пред нозете на вожда Ахила, [510] а пък Ахил се разплака за своя баща и Патрокла. Техните стонове скръбни във шатрата дълго ехтяха. Щом се насити най-сетне на сълзи Ахил богоравен, щом от сърцето му тая охота за плач се разнесе, мигом от трона се вдигна и стареца взе за ръката, [515] трогнат от белите власи, пожалил брадата му бяла. Той се обърна към него и думи крилати изрече: „Клетнико! Колко страдания ти си понесъл в сърцето! Как се реши сам-самичък да дойдеш във стана ахейски, тук, пред очите на същия, който мнозина юначни [520] твои чеда е погубил? Сърцето у теб е желязно. Ти приседни на креслото до мене, макар и печални, нека ний двама дълбоко стаим във сърцата скръбта си! Никаква полза за никого няма от плач съкрушаващ. Тъй боговете безсмъртни орисаха клетия смъртен — [525] все във печал да живее: единствени те са безгрижни. Има пред прага на Зевса всесилен две делви големи: пълна едната с добри дарове, а пък другата — с лоши. Зевс гръмовержец даде ли на някого смес и от двете, тоя човек ту добре, ту пък зле си прекарва живота. [530] Някому само от злото даде ли, нещастен го прави: глад непосилен го гони навред по земята свещена, скита се той незачитан от хората и боговете. Тъй на Пелей безсмъртните дадоха дарове светли още от ранни години. И той надминаваше всички [535] с щастие, чест и богатство; царуваше над мирмидонци. Смъртен макар, той получи богиня за своя съпруга. Но и голямо нещастие бог отреди за Пелея: род от наследници царски да няма в двореца си пищен. Има той чедо единствено и при това кратколетно. [540] Аз го не гледам на старост, а ето, далеч от родина, горести в Троя създавам на тебе и твоите рожби. Слушахме, старче, преди, че и ти си живеел честито. Нявга, нашир и надлъж, чак от Лесбос на древния Макар, горе до Фригия плодна и до Хелеспонта безкраен, вредом те слави мълвата с добри синове и богатства. [545] Но боговете небесни ти пратиха тежка неволя: винаги тук, покрай Троя, да има убийства и битки. Ти претърпи и недей изтезава духа си неспирно. Нищо не можеш да сториш със скръб за сина си погубен: [550] мъртвия няма да вдигнеш, а ново зло би си навлякъл.“ Богоподобният старец Приам му отвърна тогава: „Ти не кани ме да седна, любимецо Зевсов, догдето Хектор лежи непогребан при твоята шатра сред стана. Но разреши незабавно с очите си аз да го видя, [555] сам приеми ти несметния откуп, донесен от мене, па му се радвай, когато се върнеш във свойта родина, тъй като жив ме остави да гледам пресветлото слънце.“ Гневно го смери под вежди Ахил бързоног и продума: „Старче! Недей да ме сърдиш сега! Предрешил съм аз вече [560] Хектора сам да ти върна, че Зевс ми изпрати вестител — моята майка Тетида, родена от морския старец. Зная аз също, Приаме, не можеш от мен да прикриеш: някакъв бог те доведе при нашите кораби бързи. Смъртен, дори да е млад на години той няма да смее [565] в стана да дойде: не ще се укрие от зорките стражи, тежкото мандало мъчно би смъкнал от нашите порти.