Колимски разкази [bg]

— Тези кръшкачи, тези симуланти искат да ги храниш цял месец с месо и шоколад и да ги държиш на пълна почивка. Ама те и тогава няма да работят. В кратуните им нещо се е променило завинаги. Това са отпадъци, пълен боклук. За производството е по-добре да се захранват онези, които още работят, а не тези кръшкачи!

До кухненския прозорец започна спор, чуха се викове. Възпитателят разпалено говореше нещо. Началникът на участъка слушаше с недоволен вид, а когато прозвуча името на Макаренко, направо махна с ръка и се отмести настрана.

Всеки от нас се молеше на своя си бог, сектантът — на неговия си. Молехме се да не затварят прозореца, да победи възпитателят. Напрегна се арестантският зов на две дузини хора — и възпитателят победи.

Ние продължавахме да ядем, не искахме да се разделяме с чудото.

Началникът на участъка си извади часовника, но сирената вече виеше — пронизителната лагерна сирена ни викаше на работа.

— Е, работяги — каза новият възпитател, като неуверено изговори ненужната дума в изречението. — Направих, каквото можах. Издействах нещо за вас. Вашата работа е да отговорите на това с труд и само с труд.

— Ще поработим, гражданино началник — важно изрече бившият помощник на върховния прокурор на СССР, докато си завързваше куртката с мръсен пешкир и докато си вдухваше топъл въздух в ръкавиците.

Вратата се отвори, вътре нахлу бялата пара и ние се изнизахме на студа, за да запомним за цял живот този късмет — или поне да го запомнят онези от нас, на които ще се наложи да живеят. Мразовитото време ни се стори по-леко, по-кротко. Но това не трая дълго. Студът беше твърде сковаващ, за да не ни сложи на място.

Ние пристигнахме в забоя, седнахме в кръг, докато чакаме командира; седнахме на мястото, където едно време бяхме разпалвали огън да се стоплим и да подишаме златния пламък, където си бяхме обгаряли ръкавиците, шапките, панталоните, куртките, ямурлуците, докато напразно се опитваме да се постоплим и да се спасим от студа. Но огънят беше останал далече — ако не се лъжа, в миналата година. През сегашната зима работниците нямаха право да се топлят, топленето остана само за конвоя. Нашият конвой седна, преподреди тлеещите клони на огъня си, раздуха пламъка. Загърна се в кожуха, седна на гредата, облегна си пушката.

Бялата мъгла обкръжаваше забоя, осветен само от светлината на огъня на конвоя. Седящият до мен сектант стана, подмина конвоя и тръгна към мъглата, към небето…

— Стой! Стой!

Конвоят беше добро момче, но си служеше добре с автомата.

— Стой!

После се чу изстрел, сухо прещракване на автомата — сектантът още не беше изчезнал в мъглата, втори изстрел…

— Видя ли сега, тапир такъв — обърна се на апашки жаргон началникът на участъка към старшия възпитател. Те и двамата бяха дошли в забоя. Но възпитателят не посмя да се учуди на убийството, а началникът на участъка не умееше да се учудва на такива неща.