Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— А ти помниш ли си името?
— Не — призна тя. — Странно, нали?
Той долови чувство в отговора й и нещо се стопи в душата му — което го ядоса още повече.
— Е, не мога да ти помогна кой знае колко с това.
Тя като че ли се отдръпна и ръцете й на кръста му се отпуснаха. Той обаче помръдна в седлото и това я накара отново да го прегърне здраво. „Е, така е по-добре — подсмихна се Крокъс. И очите му се ококориха. — Какви ги приказвам?“
— Крокъс?
— Какво?
— Дай ми някое даруджистанско име. Избери едно. Любимото ти.
— Чалис — отговори той, без да мисли. — Не, почакай! Не може да си Чалис. Вече познавам една Чалис. Ти трябва да си друга.
— Тя приятелката ти ли е?
— Не! — сопна се той. Дръпна юздите и спряха. Крокъс прокара ръка през потната си коса, после скочи на земята и поведе коня за юздите. — Искам да повървя пеш.
— Да — каза тя. — Аз също бих искала да повървя.
— Е, добре, аз пък може би искам да бягам!
Тя го изгледа притеснено.
— Да бягаш? От мен ли, Крокъс?
Видя как зад очите й се срутиха неща — какви бяха тези неща? Изпита отчаяно желание да разбере, но да я попита направо беше просто невъзможно. Защо беше невъзможно — не знаеше. Просто беше. Сведе глава и изрита един камък.
— Не — изломоти Крокъс. — Не исках да кажа това. Прощавай7.
Очите й се разшириха.
— Точно това е името ми! — ахна тя. — Това е името ми, Крокъс — ти току-що каза името ми!
— Какво? — Той се намръщи. — Казваш се Сори?
— Да! — Тя извърна очи. — Само че не винаги съм се казвала така. Това не е името, което ми даде баща ми.
— Него можеш ли да си спомниш?
Тя поклати глава и прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.
Крокъс закрачи; момичето тръгна до него. Пътят се виеше през ниски хълмове. След около час стигнаха моста на Катлин. Паниката, която го беше изпълнила, се смаляваше, може би просто се беше изчерпала. Чувстваше се спокоен и това го изненада, защото не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствал спокоен в женска компания.
Вървяха мълчаливо. Пред тях слънцето бавно потъваше, блестеше окъпано в злато на синьо-зелената черта на хоризонта оттатък хълмовете. Крокъс посочи блестящата линия и каза:
— Онова там е Лазурното езеро. Даруджистан е на южния му бряг.
— Още ли не си ми измислил име? — попита тя.
— Единственото име, което ми хрумва — каза смутено Крокъс, — е това на господарката ми.
Момичето го погледна.
— Ти си слуга?
Крокъс се засмя.
— Не. Имам предвид Господарката на крадците — Апсалар. Само че не е хубаво да взимаш такова име, понеже тя е богиня. Какво ще кажеш за Салар?
Нослето й се набръчка.
— Не, харесва ми Апсалар. Нека да е Апсалар.
— Но нали ти казах, че…
— Точно това име искам — нацупи се момичето.
„Ох-ох — помисли си Крокъс. — Я по-добре да не се инатим.“
— Е, добре.
— Значи ти си крадец?
— Какво лошо има в това?
Апсалар се усмихна.
— Предвид новото ми име, нищо. Съвсем нищо, Крокъс. Къде ще спим?
Крокъс се изчерви. Не беше мислил за това.
— Може би трябва просто да продължим — отвърна той предпазливо, без да я поглежда.
— Уморена съм. Защо не спрем при този мост?
— Добре, но имам само едно одеяло. Можеш да го вземеш. Аз ще остана да пазя.
— Цяла нощ? Че какво толкова има да пазиш?
Крокъс се ядоса.
— Стига си питала! Тук е опасно! Не видя ли раната на Кол? А и откъде да знаем дали гарнизонът още е тук?
— Какъв гарнизон?
Крокъс се наруга наум и отбегна погледа й.
— Гарнизонът от другата страна на моста. Но мостът е дълъг, тъй че…
— О, стига, Крокъс! — засмя се Апсалар и го сръга в ребрата. — Ще се завием заедно. Нямам нищо против, стига да не ме пипаш.
Крокъс потърка ребрата си и я зяпна.
Круппе изруга и погледна през рамо към Мурильо.
— Проклятие! Не можеш ли да го подкараш по-бързо това животно?
Мулето обаче държеше на ината си. Мурильо се усмихна глуповато.
— Какво толкова си се разбързал, Круппе? Момчето може и само да се погрижи за себе си.
— Изричната заповед на майстор Барук беше да го пазим и трябва да го пазим!
Мурильо присви очи.
— Това непрекъснато го повтаряш. Да не би да е някаква услуга за Мамът? Чичото на момчето какво толкова се е разтревожил изведнъж? Защо Барук се интересува толкова от Крокъс? Ти ни казваш какви са заповедите на алхимика, Круппе, но не ги обясняваш.
Круппе дръпна юздите на мулето си.
— Е, добре. Бунтът в редиците укрепва ловката ръка на Круппе. Опонн е избрал Крокъс за каквито там цели може да си измисли това коварно божество. Барук иска да държим момчето под око и да попречим на каквито и да било други сили да го намерят.
7
Игра на думи: sorry (англ.). — Прощавай. — Бел.прев.