Империя в черно и златно

— Имаш нещо мое — каза той и тя го погледна неразбиращо.

При вида на празния й поглед Тисамон се усмихна тъжно.

— Не бих го пожелал и на най-големия си враг, но то така или иначе е в теб. Имаш лицето на Атриса, имаш будния й ум, както и уменията й, струва ми се, но имаш и нещо от мен.

„Нещо от богомолкоидите“, осъзна тя.

— Аз… Изкуството ми няма нищо общо с талантите на твоята раса — отрече тя. — Не мога да летя. Нямам шипове като твоите.

В усмивката му се прокрадна веселие, но зимно.

— Нима всяко Изкуство е толкова видно за очите? Кажи ми какво препуска във вените ти, когато се биеш, Тиниса? Разкажи ми за жаждата в сърцето ти, когато надушиш кръв. Разкажи ми за опиянението си, когато звъннат оръжия.

Думите му бяха като шамар.

— Не…

— Напротив — прекъсна я той. — Виждал съм те да се биеш. Грацията ти е на паякородна, безспорно, но отвътре напира Изкуството на моя народ и именно то те прави опасна, именно то те прави жива.

Тиниса си спомни онзи миг в къщата на Стенуолд, спомни си как стои над трупа на платения убиец и победата пее в ушите й. Спомни си битките с осоидите и с уличните бандити в Хелерон, с гангстерите на Гостоприемците, с тъмничарите, които беше убила, за да стигне до Салма и Че. Можеше да изтъкне мотиви за всяко от тези убийства — да спаси себе си, да спаси приятелите си, да изплати дълга си, — но имаше и друго. Имаше го огъня в сърцето всеки път, щом рапирата й излезеше на светло. Нещо я овладяваше тогава и препускаше през нея като горяща отрова, подлудяваше я. Правеше я безстрашна, бърза и свирепа. Опияняваше се от съзнанието за собствената си сила и отнемаше живот така, както комарджия раздава карти.

— Аз… — Наследството й, богомолското й наследство дебнеше иззад паешкото й лице и заедно с него дебнеха жаждата за кръв, клетвите и обещанията, древните традиции и хилядолетната памет. На всичко това Тиниса беше наследница.

Ужасно беше да открие в себе си това наследство — все едно откриваше нелечим тумор, — но после погледна в очите на Тисамон и съзря там толкова гордост и възхищение, че ужасното стана прекрасно.

— Този меч не ти отива — каза той. Говореше за късия минаски меч, който беше взела за временно ползване — тежко, тромаво, грозно оръжие.

— По-добре е от нищо — отвърна тя.

Тисамон коленичи до нещата си и й даде знак да стори същото. Тиниса го послуша, но по гърба й плъзнаха тръпки. Озовала се бе от другата страна на бариера или праг, където Тисамон не я беше допускал преди.

— Както знаеш, когато дойдохме за последно в този град, очаквах да се срещна тук с майка ти — заговори той, като избягваше да я поглежда. — Което не стана. По причина, която е нова и за двама ни. Но… — Той разпери ръце и шиповете на подлакътниците му реагираха дори на това слабо движение. — Исках да… Преди да дойда в Мина, докато двамата бяхме разделени, мислих и… Исках да направя някакъв жест, нещо, което да я обвърже с мен и да обвърже мен с нея. Нещо, не знам. — Унила усмивка. — Не бихме могли да се венчаем. За моя народ това е свещена церемония и по-скоро биха ме убили, отколкото да приемат връзката ми с жена от нейната раса. Колкото до паякородните, при тях жените могат да имат колкото си искат мъже. Така че… Но аз исках да й покажа какво означава за мен. Не ме бива по думите, както и сама си се убедила. Затова й намерих подарък. — Ръката му помръдна към раницата и навитите на руло одеяла, но той побърза да я дръпне. — А после тя не дойде. Въпреки това не можех да захвърля подаръка. Той беше… важен за мен, ценен. Оттогава го нося със себе си навсякъде. Оставял съм го без надзор в кръчми и ханове с надеждата някой просяк да го открадне и да ме отърве от него, от спомените за нея. Но това така и не се случи. Винаги го намирах там, където съм го оставил. А сега ти си тук, в този град, нейна дъщеря, неин образ и подобие… и моя кръв също. И си изгубила меча си.