Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Най-сетне Тисамон я погледна в очите.
— Ти не вярваш в съдбата. — Не беше въпрос, а заключение.
— Така е, не вярвам.
— Имаш наследство обаче. Дори две, ако трябва да сме точни. Отгледана си от бръмбароиди, заобиколена от машини и представа за света, която е чужда на природата ти. Опитваш се да мислиш като тях, но кръвта ти казва друго. Моят народ вярва в съдбата, както и в много други неща, които бръмбарородните не признават. Аз вярвам, че това е съдба.
И той й показа рапира, каквато Тиниса не беше виждала никога. Ножницата й беше зелена, но цветът преливаше в други, щом светлина докоснеше повърхността й, обточена беше с метални ленти, които на пръв поглед изглеждаха медни, а на втори — от старо злато. Беше по-къса от старата й рапира, но когато я пое в ръце, Тиниса разбра, че е по-тежка. Предпазителят се виеше в сложна плетеница от стилизирани листа и клонки, целият в злато, тъмна стомана и зелен емайл. Погледът й се залута неудържимо в лабиринта от преплитащи се линии на сложния му рисунък.
Държеше рапирата за ножницата — майсторска направа от фино обработена хитинова черупка. Посегна към дръжката, но Тисамон я спря.
— Има си ритуал — каза й той.
После посегна към заострения ефес на рапирата, който завършваше с извит нокът, и притисна за миг дланта си към него. В основата на палеца му се появи червена резка и капка кръв блесна върху позлатения метал.
— А сега ти — подкани Тисамон. Тиниса отвори уста да възрази, но той я прекъсна: — Това е важно. Не искам от теб да вярваш, а само да повярваш, че аз вярвам.
Тиниса стисна дръжката и притисна металния трън към ръката си. Болката беше незначителна като от жилото на дребно насекомо точно преди отровата да подейства. „Неговата кръв и моята кръв, смесени върху ръката ми.“
— А сега извади меча — каза Тисамон и тя се подчини.
Когато затвори ръка около огладената дървесина на захвата, нещо се стрелна през нея — шок разтърси цялото й тяло все едно току-що са я пронизали. Сърцето й прескочи и за миг Тиниса усети оръжието в ръката си като живо същество, което се отърсва от дълъг сън. Чувството отмина бързо, но удивлението я връхлетя с нови сили, когато тя изтегли острието от ножницата.
Беше по-късо от старата й рапира, както вече се беше досетила по дължината на ножницата, и не беше от стомана, а от някакъв тъмен метал без блясък, почти като олово. Беше и по-широко от очакваното, заостряше се едва на педя от върха. Усещаше го в ръцете си като непознато зверче, което тепърва ще свиква с миризмата й и което тепърва ще трябва да опитоми.
— Това е… старо — изрече бавно тя.
— Сред моя народ са останали шестима или седмина, които все още владеят тайните за направата на такова оръжие, но това датира от дните на Вещото време и е много по-добро.
— От дните на кое? — Този термин не го беше чувала в Колегиум.
— Отпреди революцията на Умелите — обясни Тисамон.
— Но това… е невъзможно. — Тя плъзна поглед по оръжието в ръцете си. Тъмното острие почти не отразяваше светлината на утрото. — Оттогава са минали повече от пет века.
— А острието е изковано още сто години преди това — каза той. — Изковано е във времена, когато не са познавали съмнението. Изковано е с кръв, вяра и неопетнено умение — нещата, които са в сърцето на моя народ. Мечът е мой, мои са правата да се разпореждам с него както реша, защото макар да предпочитам друго оръжие, аз владея този меч до съвършенство. Сега този меч е твой по кръвно право, както по майчина, така и по бащина линия. Преминал съм ритуалите, заставал съм пред съдниците в Паросиал и съм проливал кръвта си там. Някой ден, ако решиш, ще заведа и теб.