Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Все още наблюдавах периферно отворените пространства, но докато времето преминаваше тихо, имаше само вятър в дърветата, звуците на лятото минаващи през отворената врата в дневната и счупеното стъкло на задната врата. Започна да се успокоявам, инч по инч. Тази напрегнатост в раменете ми, която винаги получавах по време на битка и никога наистина не забелязвах, докато адреналина не се успокоеше, ми даде да разбера, че сме добре, засега.
Тогава чух нещо над лятната тишина - сирени. Полицейски сирени свистяха, приближавайки се. Нямах съседи наблизо. Чуваш изстрели в Джеферсон Контри доста често, така че кой по дяволите съобщи за престрелка?
Мика обърна това странно закръглено лице към мен.
-Дали идват тук?
Свих рамене.
-Не знам със сигурност, но много вероятно.
И двамата погледнахме надолу към телата на пода, после един към друг.
-Нямаме време да скрием телата. - каза той.
-Не, нямаме. - казах.
Погледнах към всички. Мърл все още гледаше пред прозореца на кухнята, зел оръжие в големите си ръце. Зейн бе излязъл от под масата и играеше на сестра за Чери, подавайки и нещата, който поискаше. Тя превързваше ръката на Клаудия.
Чери ме погледна.
-Може частично да се излекува ако се промени, но все още има нужда от медицинска грижа.
-Полицията имат навик за стрелят по шейпшифтъри в животинска форма - казах.
-Ще остана - каза Клаудия, после стисна за малко зъби. - Колкото повече ранени имаме на наша страна, повече на полицията ще й се хареса.
Имаше смисъл. Погледнах Мика. Сирените бяха много близко сега, почти отпред на къщата.
-По-добре върви, Мика.
-Защо?
-Полицията ще влети тук, види множеството тела и многото кръв. Всичко в животинска форма получава добър шанс да бъде застреляно.
-Това не е проблем. - каза той.
Козината започна да намалява като вода отдръпваща се от брега. Докато човешката кожа се показваше, костите му се наместиха върху нея, като нещо твърдо хвърлено във восък, покриваш, разтапящ се. Никога не съм виждала някой да се променя толкова небрежно, толкова леко. Бе все едно да смени чифт дрехи, с изключение на чистата течност, която тече под тялото му като разпилян алкохол, звукът на наместващи се кости, подреждащи се, дори звукът на плът бълбукаща над него. Само очите му останаха същите, непроменени, като две бижута фиксирани в центъра на вселената. Тогава той изведнъж бе отново човек, с тяло покрито в тънка течна на вид течност. Никога преди не съм виждала толкова течност да излиза от една промяна. Седях в локва преди да го осъзная.
Той се хлъзна, опитвайки се да се хване за шкафа, но бях на пътя му и го сграбчих около кръста, за да го предпазя да не падне на пода.
-Рязката промяна идва с цена.
-Никога не съм виждала някой да се променя толкова бързо. - каза Чери.
-Не изпада и в коматичен сън - каза Мърл. - Дай му няколко минути и ще бъде наред, малко объркан, но добре.
Имаше възхищение в гласа на големия човек и нещо друго - почти ревност.
Сирените спрях пред къщата, после тишина.
-Всички да свалят оръжията си. Не искаме да бъдем застреляни случайно. - казах. Натаниел направи каквото поисках, на мига. Трябваше да притисна Мика по-близо с тялото си, с една ръка, така че да върна собственото си оръжие в кобура. Тялото на Мика се притисна срещу моето. Погледнах го, тъкмо да попитам дали е добре, но
погледа в очите му ме спря. Не болка видях в очите му. Плъзнах другата си ръка около талията му, така че да го държа по-сигурно до себе си. Кожата му бе гладка под ръцете ми. Успя да постави ръка на шкафа зад нас. Гледах очите му на инчове от мен и имаше светове, в който да потъна, в тази очи, нужди и надежди, всичко.
Мъжки клас се провикна:
-Полиция.
Викнах обратно:
-Не стреляйте, лошите си тръгнаха. Имаме ранени.
Преместих Мика така че да може да се облегне на шкафа, после поставих ръце на главата си и бавно тръгнах към вратата. Трябваше да стъпя по телата при кухненската врата, за да се появя в полезрението на двама офицери, застанали при вратата. Ако бях едър, внушителен мъж, може би пак щяха да стрелят не точно нарочно, но не виждаш три тела на вратата на Джеферсон Каунтри, Мисури, всеки ден. Но аз бях малка, жена и изглеждах съвсем мила, невъоръжена. Но продължих да говоря, докато вървях. Неща като:
-Те ни нападнаха. Имаме ранени. Имаме нужда от линейка. Благодаря на Господ, че вие момчета се появихте. Сирените ги изплашиха.
Продължих да бръщолевя, докато бях сигурна, че няма да ни застрелят и наистина трудната част започна. Как да обясня петте тела в кухнята си, някои, които дори мъртви не изглеждаха много човешки? По дяволите ако знаех.