Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Кимна ми към кухненския стол, който бе пренесен в спалнята. Той останах прав, с всичките си шест фута .
-Кажи ми. - каза той.
Казах му точно какво се случи. Казах му истината, цялата. Разбира се не знаех достатъчно, че да лъжа. Те отнесоха тялото на Игор, всичките тези светли татуси още вибрираха, по-живи от останалата част от него. Имахме един мъртъв и един ранен. Бе моята къща. Определено бе самозащита. Единствената разлика от предните два пъти, когато трябваше да убивам хора в собствената си къща бе броя на телата и че някой от тях не е човек. С изключение на това, съм се измъквала от много по-подозрителни ситуации. Така че защо Доуф третира този случай по-сериозно? Нямах си и идея.
Доуф погледна надолу към мен. Той имаше много по-добър железен поглед от Зербовски, но му отвърнах със спокойни, черни очи. Можех да изглеждам невинна този път, защото бях.
-И не знаеш защо са искали да те отведат?
Всъщност бях мислила над това, не но споделих, не можех. Може да са дошли да ме преследват, защото почти убих лидера им. Един от проблемите с криенето на информация от полицията е че по-късно не можеш винаги да обясниш действията си без да признаеш, че си скрил информация. Това бе един от тези моменти. Не бях казала на Доуф за полу-хората - полу-змии взели Натаниел и битката след това. Можех да му кажа, но... но имаше твърде много неща, който трябваше да му кажа като това, че може да се превърна в леопард. Доуф мразеше чудовища. Не бях готова да споделя това с него.
Погледнах го с невинно лице и казах:
-Не.
-Те те искат прекалено силно, Анита, за да дойдат тук с подобна огнева мощ.
Свих рамене.
-Предполагам.
Гневът изпълни очите му, присви устни в тънка линия.
-Лъжеш ме.
Разширих очи.
-Защо да правя това?
Той се завъртя и удари ръката си в горната част на дрешника ми, достатъчно силно, че огледалото се отдръпна от стената. Стъклото трепна и за секунда си помислих, че може да се счупи. Не стана, но вратата се отвори и Зербовски показа глава през вратата. -Всичко наред ли е тук?
Доуф го погледна, но Зербовски не се махна.
-Може би аз трябва да разпитам Анита?
Доуф поклати глава.
-Излез, Зербовски.
Смел човек бе той, погледна мен.
-Ти наред ли си с това, Анита?
Кимнах, но Доуф вече бе изкрещял.
-Мамка му махай се.
Зербовски ни погледна и двамата за последно и затвори вратата, казвайки:
-Викни ако имаш нужда от нещо.
Вратата се затвори и във внезапната тишина можех да чуя дъха на Доуф, тежък, труден. Можех да подуша потта по кожата му, слаба, не неприятна, но бе сигурен знак, че е притеснен. Какво ставаше?
-Доуф? - направих името му на въпрос.
Той поклати глава без да се обръща.
-Поемам много трудности заради теб, Анита.
-Не не го правиш - казах аз. - Всеки, който се извел от тази къща не е човек. Законите определят превръщачите като животни, но знам как стават нещата. Какво е още едно мъртво чудовище?
Тогава той се обърна, облягайки голямото си тяло на дрешника, със скръстени ръце. -Мислех, че превръщачите се връщат човешката форма, когато са мъртви.
-Така е. - казах.
-Змийските неща не го направиха.
-Не, не го.
Погледнахме се един другиго.
-Казваш, че не са превръщачи?
-Не, казвам, че не знам какво по дяволите са те. Има змийски хора в много различни митологии. Хинди, ваудум. Може да са нещо, което никога не е било човек.
-Имаш в предвид като нагата, която извади от реката преди две години? - попита той. -Нагата бе наистина безсмъртна. Тези неща, каквото и да са, не можеха да понасят сребърни куршуми.
Той затвори очите си за секунда и когато ме погледна отново, видях колко уморен бе той. Не физическа умора, но умората на сърцето, все едно носеше някаква емоционална тежест наоколо малко твърде дълго.
-Какво става, Доуф? Какво те е... раздразнило така?
Той леко се усмихна.
-Раздразнило.
Той поклати глава и се отдръпна от дрешника. Седна на края на леглото, обърнах се в стола, така че да го виждам по-добре.
-Ти попита коя жена в живота ми спи с мъртвец.
-Не трябваше да го казвам. Съжалявам.
Той поклати глава.
-Не, държах се като копеле - очите му отново се фиксираха. - Не знам как можеш да позволиш на това... нещо да те докосва.
Погнусата му бе толкова голяма, че почти можех да я почувствам по кожата си.
-Имали сме и преди този разговор. Не си ми баща.
-Но съм баща на Дарън.
Погледнах го с разширени очи.
-Най-големият, адвокатът? - попитах.
Той кимна.
Гледах лицето му, опитвайки се да разбера, боейки се да кажа нещо. Страхувах се да не го разбера погрешно.