Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
-Какво за Дарън?
-Той е сгоден.
Гледах ужасната сериозност на лицето му.
-Защо имам чувството, че поздравленията не са желани?
-Тя е вампир, Анита, проклет вампир.
Гледах към него. Не знаех какво да кажа.
Тези гневни очи ме гледаха.
-Кажи нещо.
-Не знам какво искаш да кажа, Доуф. Дарън е по-възрастен от мен. Той е голямо момче. Той има правото да избира с кого да бъде.
-Тя е труп, Анита. Тя е ходещ труп.
Кимнах.
-Да.
Той станах, преминавайки през стаята с дълги, гневни крачки.
-Тя е мъртва, Анита, тя е напълно мъртва и не можеш да имаш внуци от труп.
Почти се засмях на това, но чувството за себесъхранение бе по-силно от това. Накрая казах:
-Съжалявам Доуф, аз... истина е, доколкото знам, че женските вампири не могат да изнасят бебетата си. Но най-малкия Пол, инженерът е женен.
Доуф поклати глава.
-Те няма да имат деца.
Гледах го да се разхожда из стаята, напред-назад, напред-назад.
-Не знаех, съжалявам.
Той седна на леглото, присвивайки изведнъж рамене.
-Без внуци, Анита.
Не знаех какво да кажа, отново. Не помня Доуф някога да е споделял толкова много от личния си живот с мен или с някога въобще. Бях едновременно поласкана и почти паникьосана. Не съм естествен утешител и просто не знаех какво да правя. Ако бе Натаниел или някой от леопардите, или дори някой от вълците, бих го прегърнала, потупала го, но бе Доуф и просто не бях сигурна какъв тип човек е той.
Той просто седеше там гледайки сляпо в пода, големите му ръце бяха на коленете му. Изглеждаше така изгубен. Станах от стола и седнах до него. Той не помръдна.
Докоснах рамото му.
-Съжалявам, Доуф.
Той кимна.
-Лусил заспива в сълзи откакто Дарън направи малкото си известния.
-Вампирски ли е проблемът или това, че няма да има внуци? - попитах.
-Тя казва, че е твърде млада да бъде баба, но...
Изведнъж ме погледна и каквото видях в очите му бе така ужасно, че ми се искаше да отклоня поглед. Трябваше да се насиля да срещна този болезнен поглед, да го задържа и поема всичко, което той предлагаше. Доуф ми позволяваше да погледна по-навътре в него от всякога и трябваше да уважа това. Гледах го, да разбере, че съм видяла всичко. Ако той бе приятелка, щях да го прегърна. Ако бе който е да е било от мъжете ми приятели, бих го прегърнала, но той бе Доуф и не бях сигурна.
Той обърна лицето си и само тогава, когато ми даде цялата си болка в очите си, се опитах да го прегърна. Той не ми позволи. Стана, отдалечавайки се от мен. Но опитах и това бе най-доброто, което можех да направя.
Когато се обърна към мен, очите му бяха черни, лицето му носеше маската, която обикновено носи, полицейското си лице.
-Ако криеш нещо от мен, Анита, ще ти сритам задника.
Кимнах, собственото ми лице бе празна маска като неговата. Момента на споделяне бе свършил и му бе неудобно от тона, така че се върнахме в познатата територия. Няма проблем за мен. И без това не знаех какво да кажа. Не ще запомня, че ми позволи да видя вътре. Ще помня, макар да не бях сигурна какво добро има в това и за двама ни. -Група превръщачи или каквото са, ме напада в собственият ми дом, убива един от постите ми, ранява друг и обвиняваш мен. Защо по дяволите?
Той поглади глава.
-Криеш нещо от мен, Анита. Понякога си мисля че го правиш по навик, понякога просто да си трън в задника, но вече не ми казваш всичко.
Свих отново рамене.
-Не казвам, че крия нещо от теб днес, но ти казват каквото мога, Доуф, когато мога. -Ами новото ти гадже с котешките очи?
Примигнах срещу него.
-Не знам какво имаш в предвид.
-Мика Калахан. Видях го да те докосва.
-Той докосна ръката ми, Доуф.
Той поклати глава.
-Бе начинът по който те докосна, начинът по който лицето ти омекна, когато го направи.
Бе мой ред да погледна надолу. Не погледнах нагоре, докато не бях сигурна, че мога да запазя лицето си празно.
-Не съм сигурна, че ще нарека Мика новото си гадже.
-Как би го нарекла?
-Оценявам, че споделяш от личния си живот с мен Доуф, наистина, но не трябва и аз да отвърна със същото.
Очите му се стегнаха.
-Какво става с теб и чудовищата, Анита? Ние простите хора не сме достатъчни за теб? -Не е твоя работа с кого се срещам, Доуф.
-Нямам в предвид срещите, но още не знам как им позволяваш да те докосват.
-Не е твоя работа с кого излизам и със сигурност не е твоя работа с кого правя секс. -Чукала си се с Мика Калахан? - попита.
Срещнах гневният му поглед с моя собствен и казах: