Колимски разкази [bg]

Отвътре отвориха прозорчето за подаване и взеха да ни носят паници със супа — гореща! Каша — топла! И кисел — за трето — почти студен! На всеки дадоха по една лъжица и бригадирът предупреди, че трябва да върнем лъжиците. Разбира се, че ще върнем лъжиците. За какво са ни лъжици? За да ги разменим за тютюн в другата барака? Разбира се, че ще върнем лъжиците. За какво са ни лъжици? Ние отдавна сме свикнали да ядем от ръба. За какво ни е лъжица? Онова, което остане на дъното, може да се подбутне с пръст към ръба, към изхода…

Нямаше какво да му мислим — пред нас имаше храна, ядене. На ръка ни дадоха хляб — по една двестаграмовка.

— Само хлябът е по дажба — тържествено обяви бригадирът — а останалото е на корем.

И ние ядяхме на корем. Всяка супа се състои от две части — бульон и месеста част. На корем ни даваха от бульона. Затова пък за второто ястие, за кашата, нямаше никаква измама. Третото ястие — хладка вода с лек аромат на нишесте и едва доловима следа от разтворена захар. Това беше кисел.

Стомасите на арестантите изобщо не са загрубели, техните вкусови способности не са притъпени от глад и груба храна. Напротив, вкусовата чувствителност на гладния арестантски стомах е необичайна. Арестантският стомах произвежда изтънчена реакция, която не отстъпва по качество на която и да било физическа лаборатория от която и да било страна от втората половина на двайсети век.

Един свободен стомах не би успял да усети наличие на захар в онзи кисел, дето го ядохме, или, по-скоро пихме, през онази колимска нощ в златна мина „Партизан“.

А на нас този кисел ни се струваше сладък, ужасно сладък, изглеждаше ни чудо, и всеки си припомняше, че захарта все още съществува на белия свят и дори може да се озове в арестантския казан. Какъв е този вълшебник…

Вълшебникът беше наблизо. Ние го забелязахме след първото ястие на втория обяд.

— Хлябът е само по дажба — каза бригадирът — останалото е на корем. — и хвърли поглед към вълшебника.

— Да-да — каза вълшебникът.

Това беше дребничко, чистичко, мургавичко, измитичко човече и с още непремръзвало лице.

Нашите началници, нашите надзиратели, десетниците, техническите ръководители, началник-лагерите, конвоите — всички те вече бяха вкусили от Колима и върху всяко, върху всяко лице Колима беше написала свои слова, беше оставила своя следа, беше набраздила лицата им с излишни бръчки, беше им лепнала за цял живот белега на измръзването — неизтриваемо клеймо, незаличима дамга!

По розовото лице на чистичкото мургаво човече все още нямаше нито едно петънце, нямаше клеймо.

Това беше новият старши възпитател на нашия лагер, току-що пристигнал от континента. Старшият възпитател провеждаше опит.