Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Разбира се, ние преграждахме пътя на тази нищожна топлина до останалите жители на бараката, легнали — и не заспиващи от глад като нас — в далечните ъгли, покрити със скреж. Оттам, от тези далечни тъмни ъгли, покрити със скреж, изскачаше някой, който имаше право да вика, а понякога и право да бие, и прогонваше с псувни и ритници от печката гладните бачкатори.
До печката можеше да се стои легално, ако си подсушаваш хляба, но кой пък имаше хляб, че да го суши… И колко часа може да подсушаваш едно парче хляб?
Ние мразехме началството, мразехме се помежду си, а най-много мразехме сектанта — заради песните, химните, псалмите…
Всички мълчаха, прегърнали печката. Сектантът пееше, пееше с хриптящ простинал глас-тихо, но пееше някакви химни, псалми, стихове. Песните нямаха край.
Аз работех в тандем със сектанта. Останалите жители на секцията по време на работа си почиваха от пеенето на химни и псалми, почиваха си от сектанта, а за мен нямаше дори и такъв момент на облекчение.
— Млъкни за малко!
— Отдавна да съм умрял, ако не бяха песните. Просто да съм се оставил на мразовития студ. Нямам сили. Само малко повече сили да имах. Аз не се моля на бог да умра. Той всичко вижда.
В бригадата имаше и някакви други хора, обвити в парцали, еднакво мръсни и гладни, с еднакъв блясък в очите. Какви бяха? Генерали? Герои на испанската война? Руски писатели? Колхозници от Волоколамск?
Седяхме в стола и не разбирахме защо не ни дават да ядем, какво чакат? Каква новина имат да ни съобщават? За нас новините можеха да са само хубави. Има такъв предел, отвъд който всичко, което се случва на човек, може да е само за добро. Новината може да е само хубава. Всички разбираха това с тялото си, не с разсъдъка си.
Отвътре отвориха прозорчето за подаване и взеха да ни носят паници със супа — гореща! Каша — топла! И кисел — за трето — почти студен! На всеки дадоха по една лъжица и бригадирът предупреди, че трябва да върнем лъжиците. Разбира се, че ще върнем лъжиците. За какво са ни лъжици? За да ги разменим за тютюн в другата барака? Разбира се, че ще върнем лъжиците. За какво са ни лъжици? Ние отдавна сме свикнали да ядем от ръба. За какво ни е лъжица? Онова, което остане на дъното, може да се подбутне с пръст към ръба, към изхода…
Нямаше какво да му мислим — пред нас имаше храна, ядене. На ръка ни дадоха хляб — по една двестаграмовка.
— Само хлябът е по дажба — тържествено обяви бригадирът — а останалото е на корем.
И ние ядяхме на корем. Всяка супа се състои от две части — бульон и месеста част. На корем ни даваха от бульона. Затова пък за второто ястие, за кашата, нямаше никаква измама. Третото ястие — хладка вода с лек аромат на нишесте и едва доловима следа от разтворена захар. Това беше кисел.
Стомасите на арестантите изобщо не са загрубели, техните вкусови способности не са притъпени от глад и груба храна. Напротив, вкусовата чувствителност на гладния арестантски стомах е необичайна. Арестантският стомах произвежда изтънчена реакция, която не отстъпва по качество на която и да било физическа лаборатория от която и да било страна от втората половина на двайсети век.
Един свободен стомах не би успял да усети наличие на захар в онзи кисел, дето го ядохме, или, по-скоро пихме, през онази колимска нощ в златна мина „Партизан“.
А на нас този кисел ни се струваше сладък, ужасно сладък, изглеждаше ни чудо, и всеки си припомняше, че захарта все още съществува на белия свят и дори може да се озове в арестантския казан. Какъв е този вълшебник…
Вълшебникът беше наблизо. Ние го забелязахме след първото ястие на втория обяд.
— Хлябът е само по дажба — каза бригадирът — останалото е на корем. — и хвърли поглед към вълшебника.
— Да-да — каза вълшебникът.
Това беше дребничко, чистичко, мургавичко, измитичко човече и с още непремръзвало лице.
Нашите началници, нашите надзиратели, десетниците, техническите ръководители, началник-лагерите, конвоите — всички те вече бяха вкусили от Колима и върху всяко, върху всяко лице Колима беше написала свои слова, беше оставила своя следа, беше набраздила лицата им с излишни бръчки, беше им лепнала за цял живот белега на измръзването — неизтриваемо клеймо, незаличима дамга!
По розовото лице на чистичкото мургаво човече все още нямаше нито едно петънце, нямаше клеймо.
Това беше новият старши възпитател на нашия лагер, току-що пристигнал от континента. Старшият възпитател провеждаше опит.