Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Крайниците и лицето на Лорн изтръпнаха. Дъхът й се сбираше на бяла пара, която се отнасяше навътре в тъмното. Коридорът се стесни и тя видя странни символи, надраскани по и в леда, покриващ стените. Знаците сякаш докоснаха нещо дълбоко заровено в нея — почти имаше чувството, че ги познава, но щом се съсредоточеше върху тях, усещането, че са й познати, изчезваше.
— От моя народ са влизали тук — заговори Туул. Замълча и погледна адюнктата през рамо. — Добавили са свои прегради към ония, които са оставени от затворилите тиранина джагъти.
Лорн се подразни.
— И какво от това?
Имасецът се взря мълчаливо в очите й, после отвърна глухо:
— Адюнкта, вярвам, че знам името на този Джагътски тиран. Обладан съм от съмнения. Това същество не бива да се освобождава. Но, също като вас, съм принуден.
Лорн затаи дъх.
— Адюнкта — продължи Туул, — разбирам раздвоението, което изпитвате. Споделям го. Когато свърши всичко, ще се махна.
Тя се обърка.
— Ще се махнеш?
Туул кимна.
— Щом направим това, за което сме дошли, клетвата ми ще е изпълнена. Повече няма да могат да ме обвържат. Такава е остатъчната сила на този спящ джагът. Колкото до това, благодарен съм.
— Но защо ми казваш всичко това?
— Адюнкта, каня ви да заминете с мен.
Лорн отвори уста, но не можа да измисли отговор и замълча.
— Моля ви да обмислите предложението ми, адюнкта. Ще отпътувам, за да потърся един отговор, и ще го намеря.
„Отговор? На какво?“ — прииска й се да го попита. Но нещо я накара да спре, някакъв прилив на страх й каза: „Не искаш да знаеш. По-добре да не знаеш това.“
— Да вървим — изхриптя сухо гласът й.
Туул продължи напред в тъмното.
След минута Лорн го попита:
— Колко време ще ни отнеме това?
— Време? — В гласа му се долавяше насмешка. — В тази гробница, адюнкта, времето не съществува. Джагътите, които са затворили тук своя родственик, са донесли леден век в тази земя, последния печат на гробницата. Адюнкта, половин левга лед покрива тази гробна камера — все още. Двамата с вас сме дошли във време и място преди стапянето на джагътския лед, преди появата на голямото вътрешно море, известно на Имасс като Джагра Тил, преди отминаването на безброй векове…
— А когато се върнем? — прекъсна го Лорн. — Колко време ще е изтекло?
— Не мога да кажа, адюнкта. — Имасецът замълча и се обърна към нея, очните му кухини заблестяха с магическа светлина. — Никога досега не съм го правил.
Въпреки коравата кожена броня натискът на женско тяло в гърба на Крокъс бе изкарал повече пот на лицето му, отколкото ако беше само горещината. И все пак чувствата, които караха сърцето му да тупа бясно в гърдите, бяха смесени. От една страна, налице беше голият факт, че с него е едно момиче, почти на годините му и доста привлекателно при това, с изненадващо силни ръце, увити около кръста му, и с топъл, влажен дъх във врата му. От друга страна, същата тази жена беше убила един човек и той не можеше да измисли друга причина тя да се появи тук сред хълмовете, освен че се кани да убие и него. Ето защо се чувстваше твърде напрегнат, за да го зарадва това, че е с него на коня.
Почти нищо не си бяха казали, откакто оставиха Кол. Крокъс знаеше, че след още един ден ще видят стените на Даруджистан. Зачуди се дали тя помни града. А след това един глас, който звучеше като на Кол, заговори в главата му: „Ами защо не я попиташ бе, идиот?“ Крокъс се намръщи.
Тя обаче заговори първа.
— Итко Кан далече ли е оттук?
Той помисли дали да не се изсмее, но нещо — инстинкт може би — го спря.
— Никога не съм чувал за такова място. В империята ли е?
— Да. Ние не сме ли в империята?
— Все още не — изръмжа Крокъс. После се отпусна. — Намираме се на един континент, наречен Дженабакъз. Малазанците дойдоха от моретата, от изток и от запад. Вече контролират всички Свободни градове на север, както и конфедерацията Натилог.
— О — отвърна вяло момичето. — Значи сте във война с империята?
— Повече или по-малко. Макар че стане ли въпрос за Даруджистан, никога не се знае.
— Така ли се казва селото, в което живееш?
— Село ли? Даруджистан е град. Най-големият и най-богатият град на целия континент.
В отговора й се долавяше искрена възхита.
— Град? Никога не съм била в град. А ти се казваш Крокъс, нали?
— Откъде знаеш?
— Така те нарече твоят приятел, войникът.
— О, да. — Защо ли подскочи сърцето му, като разбра, че тя знае името му?
— Няма ли да ме попиташ аз как се казвам? — попита го тихо девойката.