Превъзходството на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кристиян Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Превъзходството на Борн». Краткое содержание книги:
Вашингтон, Лондон, Пекин — терор залива света: вицепремиерът на Китай е екзекутиран брутално от легендарния убиец. Държавни глави, тайпани, босове на престъпния свят — всички са изправени пред ужасни въпроси: С каква цел се е завърнал Борн? Кой му плаща? Кой е следващият в смъртоносния му списък?…
Всичко продължи може би деветдесет секунди, ако не и две минути. Достатъчно, за да се определи околността, сигурното и точно място. Споходиха го спомени от Париж, когато той и Мари тичаха по ослепителните улици от телефон на телефон, за да не могат да ги засекат, с надеждата, че ще разплетат енигмата Джейсън Борн. „Четири минути. За по-кратко време е невъзможно да се определи мястото, но трябва да се махнем от района!“
Хората на тайпана, ако, разбира се, имаше изобщо такъв тайпан, вероятно са определили хотела, но изглеждаше абсурдно да са разбрали от кой точно етаж е станало позвъняването. Ако следата е била открита и хотелът идентифициран, можеше да се предположи, че ще им трябва известно време, за да преминат разстоянието от Хонконг до Южен Монкок. Изходът сега беше в бързите действия.
— Превръзката на очите ти стои, майоре, но иначе мърдаш — каза той на убиеца и бързо свали калъфката от възглавницата, развърза възлите, които го приковаваха към леглото, и нави найлоновите въжета, като ги пъхна в якето на десантчика.
— Какво каза?
— Стани! — изкомандва Борн. — Излизаме на разходка. — Джейсън грабна сака, отвори вратата и надзърна в коридора. Дясната му част беше празна чак до телефонния автомат и аварийния изход, който беше малко по-нататък.
— Движи се! — заповяда Борн и бутна напред затворника.
Аварийният изход представляваше куп корозирал метал, така че в случай на пожар изпълненото с дим централно стълбище определено би било по-добрият вариант. Все пак, докато слизаха, стълбата не се откърти, а това беше всичко, което имаше значение. Джейсън хвана убиеца за ревера и го поведе по скърцащите стъпала, докато стигнаха първата площадка, тук стълбата свършваше. Височината до земята беше не повече от три метра.
— Спи спокойно — каза Борн и стовари юмрука си в основата на черепа на десантчика. Той шумно падна на площадката и Борн го овърза отново, като прикрепи въжетата здраво към стъпалата и парапета, след което омота калъфката от възглавница през устата на имитатора, като сега я стегна здраво. Нощните звуци на Монкок лесно биха заглушили всички викове за помощ, които убиецът можеше да нададе, ако изобщо се събудеше, преди Джейсън да се върне.
Борн скочи на земята, озова се в задната алея и залегна ниско секунди преди трима млади мъже да изтичат покрай ъгъла на оживената улица. Силно задъхани, те влязоха в алеята и се скриха в очертанията на тъмна врата. Джейсън остана легнал с надеждата, че не го виждат. Покрай входа на алеята мина друга група младежи, които преследваха първите трима, като викаха гневно. Тримата скрили се изскочиха навън и побягнаха в противоположната посока. Борн се изправи бързо и се приближи до края на алеята, хвърляйки последен поглед назад към аварийния изход. Чу се шум. Два тъмни седана дойдоха по улица „Чек Лунг“ и спряха пред хотела. Отстрани и на двете коли имаше надпис „служебен“. Джейсън с тревога наблюдаваше слизащите мъже: от първия автомобил двама, от втория трима.
„Господи, Мари! Ще загубим! Аз убих двама ни, о, Господи! Убих нас!“
Той очакваше, че петимата ще нахълтат в хотела с трясък, ще разпитат администратора и той ще им каже, че двамата от стая 301 не са били забелязани да излизат. След по-малко от минута щяха да разбият вратата на стаята, а аварийният изход щяха да открият секунди по-късно! Можеше ли да се справи? Можеше ли да се изкачи обратно, да пререже въжетата на убиеца, да го свали долу на алеята и да избяга заедно с него? Трябваше да опита! Хвърли последен поглед, преди да изтича обратно към стълбата..
И се спря. Нещо не беше наред — случи се нещо съвсем неочаквано. Първият човек, който излезе от предната кола, свали шлифера, остана по костюм, разхлаби възела на вратовръзката, прокара ръка през косата си, за да я разроши, и с изкуствено поклащане тръгна към входа на хотела. Другите четирима се заоглеждаха наоколо, първите двама шареха с очи по прозорците на сградата, а останалите наблюдаваха улицата в двете посоки. Какво ставаше? Тези хора не действаха като представители на закона, а като престъпници, като мафиоти, които уж нямат нищо общо с убийството, което ей сега щяха да извършат. Господи, дали Алекс Конклин не беше сбъркал на летището Дълес във Вашингтон?