Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Това е хипотетична ситуация, Техол — каза отегчено Шанд. — Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че нищо не е толкова просто, колкото може да изглежда на пръв поглед. А шаблоните рядко се променят с волеви акт. Променят се в резултат на хаос, когато объркан се озовеш пред шанс за ново начало и всичко най-осъдително в нашето естество чака окрилено и жадно да даде облика на изграждащия се нов ред. На всеки от нас се полага да не го забравя.
— За какво говориш, в името на Блудния? — попита Шанд.
— Казвам, Шанд, че не можем с чиста съвест да предизвикаме точно сега рухването на ледерийската икономика. Не и преди да сме разбрали как ще свърши тази война.
— Чиста съвест? На кого му пука за това? Нашият мотив беше отмъщение. Ледериите са готови да унищожат поредния народ. И аз искам да ги…
— Не пренебрегвай все още Тайст Едур, Шанд. Първата ни задача в момента трябва да е евакуирането на бедстващите и задължени нереки, фареди и тартеналци. По островите. По моите острови. Останалото може да почака, трябва да почака и ще почака. Докато не разпоредя друго.
— Ти ни предаваш.
— Не ви предавам. Нито съм премислил. Не съм сляп за подмолните мотиви на алчност, върху които е основана нашата цивилизация при всичките й претенции за предопределението й като защитник на справедливостта и за безукорна почтеност.
— Какво те кара да мислиш, че Тайст Едур може да успеят, след като всички други са се проваляли? — попита Хеджун.
— Да успеят? Тази дума ме притеснява. Могат ли да се окажат труден и понякога — опустошителен враг? Мисля, че ще се окажат. Тяхната цивилизация е стара, Хеджун. Много по-стара от нашата. Техният златен век е минал много, много отдавна. Сега живеят в страх, гледат на влиянието и материалното налагане на Ледерас като на заплаха, като на един вид продължаваща неофициална война на култури. За Едур Ледер е отрова, влиянието й носи поквара и като реакция на това едурите са се превърнали в един окопал се в защита войнствен народ. В отвращението си към това, което виждат пред себе си, те са обърнали гръб и мечтаят само за онова, което е зад тях. Мечтаят за връщане към отдавнашна слава. Дори ледериите да можеха да им предложат ръка за помощ, те щяха да погледнат на този жест като на покана да се предадат, а гордостта им няма да позволи това. Иначе казано, тази ръка представлява удар срещу всичко, което им е скъпо, и затова ще я отсекат и ще танцуват в локвата кръв. Най-лошият сценарий, който мога да си представя за едурите, е, ако те спечелят тази война. Ако по някакъв начин ни завладеят и станат окупатори.
— Няма да стане, а и да стане, какво? По-лошо не може да бъде.
Техол изгледа за миг Хеджун и сви рамене.
— Всички тези неща чакат решението си. Междувременно останете в готовност. Все още има много неща за вършене. Какво стана с онази нерекска майка и децата й, които ви пратих?
— Натоварихме ги за островите — отвърна Шанд. — Ядяха повече, отколкото им готвеше. Взеха да надебеляват. Много тъжно беше.
— Е, вече е късно, а аз съм гладен, тъй че вече трябва да ви оставям.
— А Ублала? — попита намръщено Рисарх.
— Какво Ублала?
— Искаме си го.
— Боя се, че е много късно. Така става, когато човек не иска да се обвърже.
И побърза да излезе.
Докато вървеше по стихналите улици, се замисли за думите си. Трябваше да си признае, че беше обезпокоен. Някои от слуховете звучаха достатъчно загадъчно, за да се досети човек, че тази война няма да е като другите, които беше водил Ледер. Сблъсък на воли и стремежи, а под това — гмеж от съмнителни предположения и подозрителни чувства. Дотук нямаше да е с нищо по-различно от всяка война. Но този път изходът съвсем не беше сигурен и дори представата за победа изглеждаше някак объркана и изплъзваща се.
Прекоси площад Бърл и стигна до складовия район, зад който беше уличката, водеща към дома му. Спря да придърпа неравните си ръкави и да стегне панталоните и се намръщи. Дали не отслабваше? Трудно беше да се разбере. Вълната се разтягаше в края на краищата.
От близките сенки пристъпи фигура.
— Закъсня.
Техол се сепна.
— За какво?
Шурк Елале спря на две крачки от него.
— Чаках те. Бъг направи супа. Къде беше?
— А ти какво търсиш тук? — попита Техол. — Трябва да си там долу. Това е опасно…
— Трябва да поговоря с теб — прекъсна го тя. — За Харлест.
— Какво има?
— Иска си острите зъби и нокти. Само това слушаме. Зъби и нокти, зъби и нокти. Прилошава ни. Къде е Селуш? Защо не си го уредил вече? Държиш се с нас като с трупове, но дори и мъртвите си имат нужди, нали знаеш.
— Е, не, не го знаех. Все едно, кажи на Харлест, че Селуш работи по това, всъщност може би и в момента. Острите решения идат.