Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Значи си ме довел у дома?
Ръката, която я държеше, издаде внезапния му трепет.
— Ти също така беше смъртно човешко дете. Преди. И в това има загадка. Кой те е родил? Кой отне живота ти и защо? Дали всичко това е било, за да се подготви тялото ти да приюти душата на Ассаил? Ако е така, то кулата Азат или е била подведена от някой, способен да общува с нея, или тя всъщност няма нищо общо със създаването ти такава, каквато си сега. Но това би било безсмислено — защо Азат ще иска да ме лъже?
— Тя каза, че си бил опасен.
Той помълча дълго.
— Аха, ти трябва да ме убиеш, след като унищожа другите погребани в гробниците същества.
— Кулата е мъртва — отвърна Кетъл. — Не съм длъжна да правя това, което ми каза, нали? — Вдигна очи и видя, че я гледа съсредоточено.
— Кой път ще избереш, дете?
Тя се усмихна.
— Твоя. Освен ако не си лош. Много ще се ядосам, ако си лош.
— Радвам се, Кетъл. Най-добре ще е да стоиш с мен, стига да успеем в това, което трябва да направим.
— Разбирам. Може да се наложи да ме унищожиш.
— Да. Ако мога.
Тя посочи със свободната си ръка купчината кости.
— Не мисля, че ще ти е много трудно.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Да се надяваме, че душата в теб няма да се пробуди напълно.
— Няма. Точно затова всички тези неща са без значение.
— Какво ти дава тази сигурност, Кетъл?
— Кулата ми го каза.
— Нима? Какво ти каза? Опитай се да си спомниш точните думи.
— Тя никога не говореше с думи. Само ми показваше неща. Тялото ми, цялото увито. Хората плачеха. Но можех да виждам през превръзките. Бях се събудила. Виждах всичко през два чифта очи. Единият под превръзките, а другият беше наблизо.
— Какво още ти показа Азат?
— Онези очи отвън. Имаше още пет. Просто стояхме на улицата и гледахме как семейството отнася тялото. Моето тяло. Бяхме шест. Бяхме изминали дълъг път, заради сънищата. Бяхме в града от няколко седмици, чакахме Азат да избере някого. Но аз не бях като другите пет, макар да бяхме тук по една и съща причина и да бяхме пътували заедно. Те бяха нерекски вещици и ме бяха приготвили. Мен външната, не увитата.
— Външната „ти“, Кетъл, дете ли беше?
— О, не. Бях висока. Не колкото теб. И трябваше да държа качулката си спусната, за да не може никой да види колко съм различна. Бях дошла от много далече. Вървяла бях, като млада, по горещи пясъци — пясъците, които покриваха Първата империя. Каквото и да е това.
— Как те наричаха нерекските вещици? Имаше ли си име?
— Не.
— Титла?
Тя сви рамене.
— Забравила бях всичко това. Наричаха ме Безименната. Това важно ли е?
— Мисля, че да, Кетъл. Въпреки че не знам с какво. Много от този свят си остава неразбираемо за мен. Бях много млад, когато ме плениха. Сигурна ли си, че това Безименната не е било титла? Или просто нереките са те наричали така, защото не са знаели истинското ти име?
— Титла беше. Казваха, че съм подготвена от раждането си. Че съм била истинско дете на Ирес. И че трябвало да отвърна на Седмото затваряне, защото съм имала кръвта на родството. „Кръвта на родството“. Какво значи това?
— Когато най-сетне се освободя… — в гласа му се долавяше напрежение — ще мога да те докосна физически, Кетъл. Пръстите ми на челото ти. И тогава ще имам отговор.
— Тази Ирес е истинската ми майка, нали?
— Да.
— И скоро ще разбереш кой е баща ми.
— Ще разбера кръвта му. Най-малкото това.
— Дали още е жив?
— Като знам какви игри играе Ирес, дете, той може все още да не ти е баща. Тя се скита във времето, Кетъл, по начин, който никой друг не може да разбере, още по-малкото — да й подражава. И това е до голяма степен нейният свят. Тя е огънят, който не умира никога. — Помълча. — Тя ще избере — или е избрала — много старателно. Твоят баща е бил, е или ще бъде изключително важна фигура.
— Тогава колко души има в мен?
— Две, с обща плът и кости. Момиче, ще трябва да намерим начин да те измъкнем от това тяло. Рано или късно.
— Защо?
— Защото заслужаваш нещо по-добро.
— Искам да се върна. Сега ще ме върнеш ли?
— От самата змиорка се отказах — каза Бъг, докато сипваше супата. — Още е много корава.
— Все пак мирише чудесно, скъпи ми слуга.
— Това ще да е от виното. Благодарение на Главен следовател Ръкет, чиято покана за среща с теб се оказа не по съвсем професионален повод.
— И ти как се справи от мое име?
— Постарах се интересът й към теб да се задълбочи, господарю.