Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Не ме карай да се смея.
— Извинявай. Трябва ли ти плънка?
— Какво?
— Ами, ъъъ, още билки, такива неща.
— Не знам. Трябват ли ми? Мириша ли на нещо?
— Не. Само на хубави неща, Шурк. Уверявам те.
— Напоследък уверенията ти все по-малко ме вдъхновяват, Техол Бедикт.
— Какви ужасни думи! Сбъркахме ли нещо?
— Кога се връща Джерун Еберикт?
— Скоро, както се оказва. Нещата сигурно ще станат доста възбуждащи.
— Може да ме възбуди едно нещо и само едно, и то няма нищо общо с Джерун Еберикт. Но искам да открадна отново. Каквото и да е, от когото и да е. Само ме насочи. Където и да е.
— Ами, Данъчното хранилище, разбира се. Но то очевидно е недосегаемо. Или, чакай да видим… кралската съкровищница. Но пак е невъзможно.
— Данъчното. Да, изглежда предизвикателно.
— Няма да успееш, Шурк. Никой не е успявал, включително Зеленото прасе, който като магьосник почти не отстъпваше на самия Цеда…
— Знам го Зеленото прасе. Страдаше от свръхсамоувереност.
— Заради което свърши с откъснати крайници.
— Какво искаш да ти се открадне от Данъчното хранилище?
— Шурк…
— Какво?
Техол се озърна.
— Добре. Искам да разбера кой лихвар държи най-големия дял от кралския дълг. Кралят прави заеми с широка ръка и не само за да финансира Вечния дом. Тъй че: кой и колко. Същото — за кралица Джанал. И каквото е направила в името на сина си.
— Това ли е всичко? Никакво злато? Никакви диаманти?
— Точно така. Никакво злато, никакви диаманти, никакво оставено доказателство, че някой е влизал там.
— Мога да го направя.
— Не можеш. Ще те хванат. И ще те разчленят.
— О! И ще боли, така ли?
— Може би не, но едва ли ще е приятно.
— Няма да ме хванат, Техол Бедикт. Е, а от кралската хазна какво искаш?
— Сметка.
— Искаш да знаеш какво е сегашното състояние на съкровищницата?
— Да.
— Мога да го направя.
— Не можеш.
— Защо не?
— Защото дотогава ще са те разчленили.
— Което ще ми позволи да се промуша през места, където иначе няма да мога.
— Шурк, те и главата ще ти резнат. Това е последното, което правят.
— Наистина? Какво варварство.
— Както казах, ще ти е ужасно неприятно.
— Така си е. Е, ще гледам да съм предпазлива. Не забравяй — дори една глава може да смята.
— Какво искаш да направя, да ти резна главата и да я хвърля в съкровищницата? Вързана за въже, за да мога да я издърпам, като свършиш?
— Изглежда малко проблематично.
— Нали?
— Не можеш ли да измислиш нещо по-добро, Техол Бедикт? Вярата ми в теб не е намаляла.
— Няма начин, поне засега. Я ми кажи друго — чух, че купуваш кораб?
— Уж трябваше да е тайна. Бъг обеща, че няма да каже…
— Не е казал. Имам си свои източници на разузнаване, особено след като собственикът на току-що продадения кораб случайно се падам аз. Косвено, разбира се.
— Добре. С Ублала и Харлест искаме да станем пирати.
— Не ме карай да се смея, Шурк.
— Сега ти ставаш жесток.
— Извинявай. Пирати, казваш. Какво пък, и двамата сте известни с това, че се давите трудно. Може и да се получи.
— Убедеността и доброжелателността ти ме трогват.
— И кога смятате да се хвърлите в тази нова авантюра?
— Когато ти приключиш с нас, разбира се.
Техол отново подръпна панталоните си.
— Поредният ми поучителен разговор с теб, Шурк. А, ето че ми замириса на нещо, което току-виж се оказало супа, а ти трябва да се връщаш в криптата.
— Понякога наистина те мразя.
Водеше я за ръка надолу по тесни изронени стъпала. Тя обичаше тези пътувания, макар че местата, по които я водеше, бяха странни и често… вдъхващи тревога. Този път се спускаха в извърната навътре стъпаловидна пирамида — поне той я беше нарекъл така. Четири страни надолу към огромна, стесняваща се като фуния яма, а в основата имаше малко квадратно петно тъмнина.
Въздухът беше толкова влажен, че по голите й ръце се събираха капчици. Високо горе небето беше бяло и безформено. Не знаеше дали е горещо — спомените за такива усещания бяха започнали да избледняват наред с толкова много други неща.
Стигнаха до дъното на ямата и тя вдигна очи към високата бледа фигура. Лицето му бе започнало да става по-видимо, не толкова замъглено. Изглеждаше красиво, но кораво.
— Съжалявам, че те държи за глезените — промълви тя след малко.
— Всеки си носи бремето, Кетъл.
— Къде сме?
— Нямаш ли спомен за това място?
— Не. Може би.
— Е, да продължим надолу.
Тъмно, три стъпала до една площадка, след това — спираловидно стълбище от черен камък.