Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Ти наистина си забавен, а? Имам нещо за забавни хора. Защо не дойдеш с мен у дома, като свършим тук?
— Сигурна ли си, че нямаш да обсъждаш с мен нещо служебно? Може би някои новини за Техол?
— Ами, има едно опасно момиченце, немрящо, убива много хора, макар че напоследък са станали по-малко. А и се оказа, че Джерун Еберикт е доста по-зает, отколкото изглежда.
— Нима? Но защо ще го крие?
— Защото убийствата, изглежда, не са политически мотивирани.
— О? Тогава каква е мотивацията?
— Трудно е да се каже. Смятаме, че просто обича да убива.
— И колко души е убил последната година?
— Някъде между две и три хиляди според нас.
Бъг посегна припряно към бокала си. Изпи виното до дъно и се закашля.
— Блудния да ни вземе дано!
— Е, идваш ли с мене, или не? Имам един килим от котешки кожи…
— Уви, скъпа, дал съм обет за целомъдрие.
— Откога?
— От хиляда години май.
— Не съм изненадана. Но съм още по-заинтригувана.
— Аха. Изкушението на недосегаемото.
— Наистина ли си недосегаем?
— Колкото и да изглежда необичайно, да.
— Каква ужасна загуба за жените.
— Сега ти стана забавна.
— Не, сериозно, Бъг. Мисля, че може би си чудесен любовник.
— Да бе, чак океаните се надигнаха. Може ли да минем на друга тема? Искаш ли още вино? Не? Страхотно. — Взе гарафата, после извади едно шишенце от пазвата си и се зае с деликатната задача да го напълни с вино.
— Това за супата от змиорка ли е?
— Аха.
— И сега като реших, че те харесвам, какво става? Не просто те харесвам, признавам си открито, изпитвам похот към теб, Бъг.
— Представа нямам, Ръкет. Може ли да взема останалите кокали?
— Определено. Искаш ли да ти избълвам и месото? Знаеш ли, ще го направя, заради мисълта, че ще поемеш в себе си това, което преди е било в мен…
Бъг размаха ръце.
— Моля те, не си изкарвай вътрешностите заради мен.
— Няма защо да се притесняваш толкова. Телесните функции са нещо чудесно, дори чувствено. Дори едно издухване на носа е възможен източник на екстаз, след като схванеш флегматичната му съблазън.
— Аз май по-добре да си ходя, Ръкет. — Бъг припряно стана. — Лека ти нощ, Главен следовател.
Останала сама, Ръкет се отпусна с доволна въздишка в стола и измърмори:
— Това винаги е най-сигурният начин да се отървеш от нежелана компания. — После повиши глас: — Слуга! Вино! — Това с издухването на носа беше особено добро. Чак гордост изпита от себе си. Особено затова, че успя да прикрие гаденето, което думите й предизвикаха у самата нея.
Всеки мъж, който би сготвил онази… змиорка, заслужаваше вечно целомъдрие.
Пред ресторанта Бъг спря да опипа многобройните вътрешни джобове на ризата си. Шишенцето, змиорката, котешките кокали. Успешна среща, в края на краищата. Нещо повече, беше оценил играта й. „Техол като нищо би я харесал тази.“ Заслужаваше си да го обмисли.
Постоя така още миг, след което тихо се изсмя.
Все едно, време беше да се прибира.
Техол Бедикт огледа трите унили жени в стаята. Шанд седеше умърлушена зад бюрото, с оцапано и посивяло обръснато теме; Рисарх се бе изтегнала по гръб на коравата пейка, сякаш потънала в дълбок размисъл над естеството на неудобствата, рижата й коса бе разпиляна и се спускаше до пода; и Хеджун, отпусната в тапицираното кресло — пълнеше лулата си, лицето й изглеждаше болнаво и изпито.
— Леле — въздъхна Техол с ръце на кръста, — това наистина си е трагична гледка.
Шанд вдигна глава и го погледна със замъглени очи.
— О, ти ли си?
— Не очаквах точно този поздрав.
Прекрачи прага и влезе.
— Той си е отишъл — отрони с кисела гримаса Хеджун, докато поднасяше една свещ към жаравата в мангала на триножника до нея. — И Шанд е виновна.
— Колкото и ти — отвърна й с яд Шанд. — Да не забравяме и Рисарх! „Ох, Ублала! Вземи ме! Вземи ме!“ Аз съм била прекалявала!
— Бягството на Ублала ли е причината за това униние? — Техол поклати глава. — Вие наистина го изгонихте, скъпи мои. — Помълча и добави строго: — Защото никоя от вас не пожела да му се посвети. Отвратителна проява на егоистично опредметяване. Ужасно поведение на всяка от вас, без изключение.
— Добре, добре, Техол — измърмори Шанд. — Можеше да сме по-… състрадателни.
— Уважителни — поправи я Рисарх.
— Да — кимна Хеджун. — Как може да не уважава човек неговия…
— Видяхте ли? — сопна се Техол и вдигна ръце. — Доведен съм до отчаяние!
— Е, няма да си сам — подхвърли Шанд.
— Той трябваше да ви е телохранителят. Това беше идеята. А вие злоупотребихте с него…