Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Това беше поводът.
— А принц Квилас ще се опита ли да замине при нея?
— Синът ми е отделил кораба си от делегацията и сега пътува към Трейт.
— В каква степен батальонът й е използвал запасите в района? — попита Брис.
— Доколкото я познавам, почти ги е опразнила — отвърна сърдито кралят.
— Бързаме да попълним опразнените складове — каза Унутал Хебаз. — Очевидно сме принудени да приспособяваме тактиката си. Ще водим отбранителен бой, в съгласие с военната ни доктрина, и да, едурите ще го очакват. Но няма да се изтегляме на отливи. Няма да отстъпваме. Влезе ли се в бой, смятаме да поддържаме съприкосновението. Смятам, че тази война ще е брутална — може би най-жестоката война, която сме водили след завладяването на Съюза на херцогствата Блуроуз.
— Сега бих искал да чуя за отбраната ни на граничните градове и море Катер — каза кралят. — Също така и за разположението на флотите…
По-нататък думите се размиха в неясен фон за Брис. Мислеше за брат си, тръгнал с Тайст Едур да води война срещу отечеството си. Срещу кралството, което така жестоко го беше предало. Кралицата и принцът щяха отчаяно да държат на него… или най-малкото да получат главата му. А покрай престъплението на Хул щяха да се опитат да ударят и по него, по позицията му на Кралски защитник. Като нищо можеха да изпратят и войници да се справят с Техол, по някакъв изфабрикуван повод. Допълнително удоволствие, което щяха да потърсят в отмъщението за финансовите загуби от толкова гениално предизвикания от Техол хаос. Всъщност нямаше да се бавят много.
Трябваше да предупреди Техол.
Главният следовател на Гилдията на ловците на плъхове седеше на маса в двора под светлината на горяща факла. В средата на голямото блюдо пред нея беше струпана купчинка малки кокалчета. Кристалната гарафа на ръка разстояние беше пълна с бяло вино. Пред празния стол срещу нея чакаше още един бокал.
— Ти не си Техол — заяви тя, щом Бъг дойде и седна на стола. — Къде е Техол с неговите неприлични панталони?
— Уви, не са тук, Главен следовател, но можете да сте сигурна, че където и да са, са заедно.
— А, значи има среща с хора по-важни от мен? В края на краищата, ако спеше, нямаше да носи панталоните, нали?
— Не знам, Ръкет. Е, нали ти предложи тази среща?
— С Техол.
— Хм, значи щеше да е романтична?
Тя изсумтя и хвърли ядосан поглед към единствените други посетители в среднощния ресторант: съпруг и съпруга, които явно не бяха женени и които подозрително поглеждаха към тях, навеждаха глави един към друг и шепнеха разгорещено. — Това място обслужва специфична клиентела, проклет да си. Как ти беше името?
— Бъг.
— О, да. Помня, че не бях изненадана, когато го чух. Е, накара ме да чакам, малък червей такъв. И каква е тази миризма?
Бъг извади някаква почерняла съсухрена ивица, плоска и малко по-дълга от дланта му.
— Намерих една змиорка на рибния пазар. Рекох си, че мога да направя супа за мен и господаря.
— Нашият финансов съветник яде изхвърлени змиорки?
— Пестеливостта е добродетел сред финансистите, Главен следовател. — Той натика сушената ивица под ризата си. — Как е виното? Може ли?
— Защо не? Ето, ако искаш, и кокалите.
— Може би. Какво беше първоначално?
— Котка, разбира се.
— Котка. О, да, естествено. Все едно, никога не съм си падал по котки. С тия космати топки… — Придърпа блюдото към себе си и разрови да види какво е останало.
— Не обичаш котешки гениталии? Лошо. Макар да съм чувала и по-лоши неща. Една от по-дребните ни ловци веднъж поиска да се омъжи за плъх. Самата аз имам особени интереси, признавам си го открито.
— Това е хубаво — отвърна Бъг и лапна едно кокалче да изсмуче мозъка.
— Е, не си ли любопитен?
— Не — отвърна той, без да вади кокалчето. — Трябва ли?
Ръкет бавно се наведе напред, сякаш го виждаше за първи път.
— Ти… вече ме заинтригува. Признавам си го открито. Искаш ли да знаеш защо?
— Защо си го признаваш открито? Казвай.
— Много открит човек съм, предвид всички неща.
— Е аз ги предвиждам тези неща и съответно признавам, че съм донякъде изненадан.
— Това ни най-малко не ме изненадва, Бъг. Какво ще правиш по-късно тази нощ и какво е това насекомо? Там, на рамото ти?
Той извади кокалчето от устата си и посегна за ново.
— От двуглавата порода. Много са редки, по причина, която е очевидна, предполагам. Реших, че господарят ще иска да го види.
— И си го оставил да лази по цялото ти тяло?
— Това би му отнело дни. Докато се изкатери от лакътя до рамото ми, мина повече от камбана.
— Какво жалко същество.
— Подозирам, че му е трудно да си съгласува решенията с двете глави.