Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Старецът постави длан над очите си, за да види добре този човек.
— Това ли е къщата на семейство Бояновски? — запита господинът с плътен глас. Старецът се учуди, тъй като гласът на този човек трепереше.
— Едно време беше на Бояновски — каза Дашков.
— Беше? — повтори чужденецът. — Значи тази къща не е вече на семейство Бояновски?
Старецът поклати глава.
— След смъртта на свекърва си вдовицата Бояновска продаде къщата.
Чужденецът посърна.
— След смъртта на свекърва й — повтори той. — Значи старата е починала, преди да види сина си. А той, ако не се мамя, е заточен в Сибир? Умряла… мъртва… майко моя, майко, защо не можах да те видя жива?
Старият Дашков се изправи и подаде ръце на човека, който стоеше пред него.
„Стара главо, спомни си тоя глас, спомни си, някога трябва да си го слушал, не си го забравил! Спомни си детето, което ти, Дашков, държеше и люлееше на колене, това малко дете порасна и стана мъж, той е… той е…“
Дашков падна на колене и заплака, а след това взе да целува дрехите на Бояновски.
Очите на Бояновски бяха пълни със сълзи.
— Тихо, старче, не произнасяй името ми. Старецът целуваше дрехите му.
— Като казвам името ти, аз се утешавам — рече той, като плачеше. — Това си ти, Коля, моят любимец, моят господар, синът на стария ми господар. О, простете, това сте вие, господин съветник Бояновски. Благодаря Богу, че ви върна у нас.
— Успокой се, старче, стани — каза той, — не целувай дрехите ми, а подай вярната си ръка.
Старият Дашков се изправи и се вгледа в господаря си, като че искаше да разбере дали очите не го мамят, дали това е действителност.
— Благодаря ти, Боже, че ми продължи дните, та да видя моя господар!
— Добри ми старче! — каза Бояновски и го улови за ръката.
— Всички мислеха, че ти, мили синко, не ще се върнеш никога, защото отиде ли човек веднъж в Сибир, там намира и гроба си. Но на мен, стария Дашков, един глас все ми шепнеше: „Не роптай, стари Дашков, той ще се върне, той е жив!“ И ето, той е жив, той не почива в Сибир, в оная ледена земя, а е тук пред мене — жив, весел, здрав, красив, както никога досега.
Старецът потропваше и триеше доволно ръце като дете, което притежава желаната си играчка.
— Сега ще започне нов живот — каза той. — Старият Дашков пак ще стане старото величие. Ще облека утре старата си униформа с лъскавите копчета и златната яка, ще си сложа и казашката шапка и ще се возим из целия Петербург. Ще плескам с камшика, за да видят минувачите, всички да видят, че не сте вече в Сибир, че сте си дошли, ще викам колкото глас имам: Хора, свалете шапки и се поклонете на съветника! Това ще направя и…
— Ще почакаш малко, старче — прекъсна го Бояновски. — Аз си дойдох от Сибир, но ония, които ме изпратиха, не искаха да ме върнат — аз сам избягах. Ако ме намерят или само ако научат, че съм тук, загубен съм.
— Това е лошо — каза старецът, — но нека те търсят. Аз се заклевам, че няма да те намерят.
— Можеш ли да ме скриеш? — попита Бояновски, като се смееше.
— Дали мога? — каза старият Дашков. — Тази къща е удобна. Много време ще мине, докато я съборят, тук ще можем да живеем добре, освен ако господин съветникът не иска от стария Дашков неща, които той не може да изпълни.
— Освен тебе, никой друг ли не живее в тази къща?
— Никой друг.
— Старче, къде да намеря жена си? Не можеш си представи колко копнея да я видя. След такава дълга раздяла не е за чудене.
Старият Дашков огледа добре своя господар.
— Уважаемата госпожа — мънкаше той, като прехвърляше бялата си коса зад ушите, — уважаемата госпожа, да, тя се премести в една чудесна вила близо до града, там ще я намерите.
— Защо е продала тази къща? Какво я е накарало да остави мястото, където живяхме така щастливо?
— Откакто майка ви умря, Коля, на уважаемата госпожа не й се искаше да живее тука, като че някой я гонеше, та не можеше да остане.
Като чу отново името на майка си, Бояновски закри лицето си с ръце и дълго време мълча.
— От какво умря майка ми? — попита той Дашков.
Старецът се двоумеше.
— Кажи ми всичко, старче! — настояваше Бояновски.
— Полудя — колебливо каза Дашков.
— Луда — каза Бояновски, — луда! Възможно ли е това, всесилни Боже? Всичко си обяснявам: мисълта, че синът й е в Сибир и е измъчван непрестанно, трябва да е причината да полудее тази клетница. Нима жена ми не можа да й помогне в това нещастие?
— Не зная какво направи, та да облекчи болките на милостивата ви майка, това не зная, зная само, че много се стараеше хората да не научат, че свекърва й е полудяла.
— Това си обяснявам добре; навярно тя не е искала да научат хората, за да не достигне до моите уши.