Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Скоро обаче денят се обърна на нощ. Пътниците гледаха да са близо един до друг, започнаха да теглят конете си, а Бакунин мъчно разпознаваше пътя.
Неочаквано конят вдигна предните си крака и се изправи като вкаменен.
— Някаква опасност е забелязало животното — рече водачът на „търговците“.
Неочаквано се чу гърмеж и светлина освети мрачния път.
— Това беше пушка — каза Бакунин. — Назад всички, опасност ни заплашва.
Ала вече бе късно.
Последните от дружината се скриха зад скалите. Веднага след това се зачуха няколко гърмежа, после писък. Един от тях падна, а други двама клюмнаха.
Обзе ги отчаяние.
— Ние трябва да се борим, ще продадем скъпо живота си — извика главатарят.
Бакунин пребледня, но скоро се опомни и извика заповеднически:
— Хвърляйте вещите настрана. Няма да ни трябват. Те го послушаха.
— Кой от вас има оръжие?
Десетина излязоха напред с оръжие, а другите — с тоягите си.
— Не ни остава друго, освен сами да си пробием път. Вие — каза той на водача — вземете петима от най-способните и тръгнете напред, гръмнете три пъти и след това атакувайте. Останалите ще бъдат зад нас.
Всичко това беше изпълнено начаса. Бакунин се обърна към Клариса:
— Клариса, трябва да ви съобщя, че се намираме в голяма опасност — всяка минута очакваме смъртта. Не е моя вината, че ни сполетя тази опасност, но давам честната си дума, че куршумът ще пробие първо моите гърди, а после вашите.
— Аз не се боя от смъртта — каза Клариса.
— Може би опасността не е толкова голяма, както ми се стори, но във всеки случай качете се на моя кон, защото той е много бърз.
Започна бой. Повече от двадесет стражари се хвърлиха върху разбойниците. Изведнъж се чу гласът на вожда, който извика: „Огън!“ Пет изстрела свалиха четирима стражари. Сред хората бе и Бакунин, който ги насърчаваше, но напусто бе всичко, тъй като противниците бяха повече. Вождът бе паднал, а от другите бяха останали шестима.
Внезапно конят на Бакунин падна, защото бе ударен в главата. Бакунин вдигна Клариса, която беше в безсъзнание, и започна да бяга с нея. Но усещаше, че силите го напускат.
Притисна момичето до гърдите си и затича към манастира. Изведнъж той чу звъна на манастирските камбани. Само още няколко минути му трябваха, за да стигне до целта си.
Още веднъж напрегна сили и след малко се показа и светлината на манастира. Ето че беше пред вратата на манастира и вдигна ръка, за да дръпне звънеца. След това падна заедно с Клариса пред манастирската врата.
XXXVIII. ЗАВРЪЩАНЕ В ОТЕЧЕСТВОТО
Къщата, в която по-рано живееше Феодора Бояновска, бе запустяла. Тя я беше продала на строително дружество, което имаше намерение да я събори и да построи замък на същото място.
За да направят това, бяха нужни много пари; ето защо още не бяха започнали строежа.
Там живееше самичък старият Дашков — портиерът на семейство Бояновски.
Като се премести в новото си жилище, красивата вдовица го остави.
Неприятно й бе присъствието на стария слуга. Той бе станал като дете. И затова тя го повика един ден и му каза, че му отпуска пенсия от 10 рубли.
Дашков й поблагодари и като затвори вратата след себе си, като малко дете се разплака.
— Като остарее човек, така е. Колко хора имат същата съдба като моята!
Работа, но като дойде старостта и не сте така пъргави, както в млади години, изпъждат ви.
Десетте рубли, които му бе определила Феодора, бяха достатъчни за стария Дашков, като при това можеше да живее в старата къща.
Един ден по обед Дашков се качи на втория етаж на старата къща и взе да обикаля стаите. Това правеше често, защото си спомняше за младините, които бе прекарал в тази къща. В стаята, където се намираше сега, бе живял старият Бояновски — баща на по-сетнешния съветник Бояновски. Там той бе умрял.
Дашков си спомни как старецът на смъртното си легло бе съветвал сина си.
Четири седмици по-късно в съседната стая отвориха завещанието на стареца, в което той обявяваше сина си за единствен наследник на целия имот. Изказваше желание синът да гледа майка си до последната й минута.
Синът уважаваше последното желание на баща си. Но като си спомни всичко това, Дашков въздъхна. Ако знаеше синът, че добрата му стара майка бе умряла като луда! Умря луда — не е за чудене, че е полудяла при такава снаха. Не беше луда, въпреки че някои лекари твърдяха това.
Изведнъж старецът млъкна. Стори му се, че се звъни на вратата. Наистина, не се бе измамил; звънецът не спираше да звъни.
Старецът бързо слезе долу, отключи на един мъж.
Той бе висок, горд човек; дългата до гърдите брада обрамчваше хубавото му лице.