Сага за Австралия

Изтегли с въдицата риба, която приличаше на дребна треска, и се отдалечи с танцова стъпка.

— Чу какво ти каза — обади се Ричард. — Дай да слезем долу и да предупредим и останалите.

— Мазен ден, значи! — повтори замислен Тафи. Върна се на квартердека, където Бил раздаваше ярмата с кофата. — Бил! Овчиците ни! Задава се страшна буря, Бил!

Онзи ден седнаха да хапнат точно когато високо в небето шеметно се понесоха тъничките пернати облаци, но на другия ден никой не дойде да им даде нещо за ядене. Бурята се усилваше все повече и повече и подмяташе кораба като топчица — корпусът се тресеше и тътнеше като тъпан отвътре, макар че люковете още не бяха затворени с капаците.

Горе-долу в мига, когато обитателите на затвора осъзнаха, че няма да им донесат нищо за хапване, докато бурята не поутихне, Ричард стъпи върху масата и вкопчен на живот и смърт в люка, се изтегли горе на палубата, за да види как океанът е надвиснал едновременно от всички посоки над „Александър“. Не устоя на изкушението, издърпа се горе на палубата и си намери безопасно местенце при гротмачтата, откъдето да наблюдава как морето току напира с цялата си мощ срещу кораба.

Вълните се плискаха и отпред при носа, и по бимсовете, и отзад по кърмата, при това едновременно. Такелажът пукаше и стенеше мъчително, макар че Ричард го чуваше през ревящата хала и тътнещия океан само ако долепеше ухо до шпангоута на гротмачтата, водата се стичаше на цели водопади по платната, а моряците се прекатерваха от мачта на мачта, скъсяваха някои от платната, а други прибираха напълно. Носът и бушпритът изчезваха, сетне изникваха наново сред облак от пръски точно когато втора вълна се плисваше с громолене по палубата отляво, трета — по палубата отдясно, четвърта — по кърмата. Ричард благоразумно придърпа едно от въжетата и се завърза здраво — чудовищните вълни се разбиваха о палубата с небивала сила и никой, застанал под рейката, не би устоял, ако не е завързан с леера.

Той не успя да зърне „Скарбъро“ и „Дружба“, докато един огромен талаз не подхвана „Александър“ и не го запрати отгоре върху гребена — корабът се закрепи за миг върху вълната и Ричард мерна клетата „Дружба“: беше климнала на една страна, а морето се плискаше направо върху нея. С палуба, затънала в педя вода, „Александър“ отново се плъзна долу в бездната между вълните, сетне за кой ли път запъпли нагоре, нагоре, нагоре — беше неописуемо! А и „Александър“ си го биваше, може и да бе просмукан с отрови, но не се даваше на стихиите.

Веднага след като Ричард бе излязъл от затвора, бяха затиснали люковете с капаците, макар че той така и не забеляза, запленен от мощта на може би най-силната буря, вилняла някога. Щом се спусна нощта, отвърза въжето и изтощен и посинял от студ, припълзя под една от големите лодки, където се сгуши на топло и на сравнително сухо в сеното. Така спа, докато бурята още тътнеше и фучеше, а на заранта, когато се събуди, все така вкочанен от студ, видя, че небето е синьо, но не и мазно, а морето — пак разбунено, макар и не така хаотично. Капаците върху люковете бяха отворени, Ричард се приплъзна долу върху масата и се смъкна на пода с усещането, че току-що е присъствал на края на света.