Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Два дни по-късо отново започнаха принудителните престои и маневриране.
— Вече не вярвам, че тук изобщо ще намерим някога източния курс — рече Уил Конъли на Стивън Донован, чиято вахта тъкмо бе приключила и който бе излязъл при перилата, за да се опита да хване някоя рибка за обед.
— Ще го намерим, и още как — усмихна се едва доловимо четвъртият помощник-капитан. — Виждаш ли ги ей ония кафяви птички?
— Да. Приличат на бързолети.
— Казват се буревестници, понеже предвещават бури — истински щормове. Пък и денят е мазен.
— Как така мазен? — изуми се Тафи Едмъндс, пратен заедно с Бил Уайтинг да се грижи за овцете на квартердека — избор, породил голяма веселба в затвора, което обаче не притесни ни най-малко овчарите, и двамата селски момчета, достатъчно благоразумни, за да си го признават.
— Денят е хубав, нали така? — попита дяволито Донован.
— Да, много хубав. Грее слънце, не духа вятър.
— Но небето не е синьо, нали, Тафи? Нито пък морето. Ние, моряците, наричаме такива дни мазни, понеже небето и морето изглеждат така, сякаш са намазани с тънък слой мазнина — помръкнали са, няма живот в тях. Следобед вече ще се виждат бели перести облачета, които ще се носят като късчета хартия, вдигнати от повея, защото ще излезе вятър, който да ги тласка — той обаче ще е горе, във висините, и ние няма да го усещаме. А утре рано-рано сутринта вече ще е излязла страшна буря. Погрижи се за подопечните си и се подготви, че люковете ще бъдат покрити с капаците. След няколко часа ще разбереш какво е да намерим източния курс. — Донован подвикна радостно: — Клъвна!
Изтегли с въдицата риба, която приличаше на дребна треска, и се отдалечи с танцова стъпка.
— Чу какво ти каза — обади се Ричард. — Дай да слезем долу и да предупредим и останалите.
— Мазен ден, значи! — повтори замислен Тафи. Върна се на квартердека, където Бил раздаваше ярмата с кофата. — Бил! Овчиците ни! Задава се страшна буря, Бил!
Онзи ден седнаха да хапнат точно когато високо в небето шеметно се понесоха тъничките пернати облаци, но на другия ден никой не дойде да им даде нещо за ядене. Бурята се усилваше все повече и повече и подмяташе кораба като топчица — корпусът се тресеше и тътнеше като тъпан отвътре, макар че люковете още не бяха затворени с капаците.
Горе-долу в мига, когато обитателите на затвора осъзнаха, че няма да им донесат нищо за хапване, докато бурята не поутихне, Ричард стъпи върху масата и вкопчен на живот и смърт в люка, се изтегли горе на палубата, за да види как океанът е надвиснал едновременно от всички посоки над „Александър“. Не устоя на изкушението, издърпа се горе на палубата и си намери безопасно местенце при гротмачтата, откъдето да наблюдава как морето току напира с цялата си мощ срещу кораба.
Вълните се плискаха и отпред при носа, и по бимсовете, и отзад по кърмата, при това едновременно. Такелажът пукаше и стенеше мъчително, макар че Ричард го чуваше през ревящата хала и тътнещия океан само ако долепеше ухо до шпангоута на гротмачтата, водата се стичаше на цели водопади по платната, а моряците се прекатерваха от мачта на мачта, скъсяваха някои от платната, а други прибираха напълно. Носът и бушпритът изчезваха, сетне изникваха наново сред облак от пръски точно когато втора вълна се плисваше с громолене по палубата отляво, трета — по палубата отдясно, четвърта — по кърмата. Ричард благоразумно придърпа едно от въжетата и се завърза здраво — чудовищните вълни се разбиваха о палубата с небивала сила и никой, застанал под рейката, не би устоял, ако не е завързан с леера.
Той не успя да зърне „Скарбъро“ и „Дружба“, докато един огромен талаз не подхвана „Александър“ и не го запрати отгоре върху гребена — корабът се закрепи за миг върху вълната и Ричард мерна клетата „Дружба“: беше климнала на една страна, а морето се плискаше направо върху нея. С палуба, затънала в педя вода, „Александър“ отново се плъзна долу в бездната между вълните, сетне за кой ли път запъпли нагоре, нагоре, нагоре — беше неописуемо! А и „Александър“ си го биваше, може и да бе просмукан с отрови, но не се даваше на стихиите.
Веднага след като Ричард бе излязъл от затвора, бяха затиснали люковете с капаците, макар че той така и не забеляза, запленен от мощта на може би най-силната буря, вилняла някога. Щом се спусна нощта, отвърза въжето и изтощен и посинял от студ, припълзя под една от големите лодки, където се сгуши на топло и на сравнително сухо в сеното. Така спа, докато бурята още тътнеше и фучеше, а на заранта, когато се събуди, все така вкочанен от студ, видя, че небето е синьо, но не и мазно, а морето — пак разбунено, макар и не така хаотично. Капаците върху люковете бяха отворени, Ричард се приплъзна долу върху масата и се смъкна на пода с усещането, че току-що е присъствал на края на света.