Господарят на войната

Дафид бегло прегледа последните няколко страници.

— Оправи ли се Сийнуин? — попита ме той.

— Слава на Бога, да — отговорих аз, — и живя много години след това.

Щях да започна да разказвам на Дафид нещо за тези години, но видях, че не проявява интерес и запазих спомените за себе си. Накрая Сийнуин умря от треска. Бях с нея и исках да изгоря трупа й, но Сенсъм настоя да я погребем по християнски. Подчиних се, но месец по-късно, накарах няколко души — синове и внуци на мои стари копиеносци, да изкопаят тялото й и да го изгорят на клада, за да може душата й да отиде при нашите дъщери в Отвъдния свят. И не съжалявам за този грях. Съмнявам се, че някой би направил същото за мен, макар че може би Игрейн, ако прочете тези думи, ще ми направи погребална клада. Моля се за това.

— Променяш ли разказа, докато го превеждаш? — попитах аз Дафид.

— Да го променям ли? — той изглеждаше възмутен. — Моята кралица не ми позволява да променям нито сричка!

— Наистина ли? — не повярвах аз.

— Е, понякога оправям някои неуместни граматически изрази — каза той, докато събираше пергаментите, — но нищо повече. Предполагам, че до края остава още малко?

— Да.

— Тогава ще дойда пак след седмица — обеща той, пъхна пергаментите в една чанта и бързо си тръгна. Миг по-късно в стаята ми дотича епископ Сенсъм. Носеше странен вързоп, който първоначално взех за тояга, увита в старо наметало.

— Какво каза Дафид? Какви са новините? — попита той.

— Кралицата е добре — отвърнах аз, — детето също.

Реших да не казвам на Сенсъм, че момчето ще бъде кръстено Артур, защото това само щеше да ядоса светеца, а животът в Динюрак е много по-лесен, когато Сенсъм е в добро разположение на духа.

— Попитах за новини — сопна се Сенсъм, — а не за женски клюки. За пожарите какво каза? Каза ли изобщо нещо за пожарите?

— И той знае колкото нас, епископе, но крал Брочваел смята, че са подпалени от сакси.

— Бог да ни пази — каза Сенсъм и отиде до прозореца, откъдето все още можеше да се види дима на източния хоризонт. — Бог и Неговите светци да ни пазят — помоли се той, после дойде до писалището ми и сложи странния вързоп върху това парче пергамент. Дръпна наметалото, и за мое удивление, видях, че това беше Хюелбейн. Едва не се разплаках. Не посмях да покажа вълнението си, а взех че се прекръстих уж шокиран от появата на оръжие в нашия манастир.

— Наблизо има врагове — каза Сенсъм, за да обясни присъствието на меча в светата обител.

— Боя се, че си прав, епископе — съгласих се аз.

— А когато наблизо има врагове, гладните из тия планини стават опасни — продължи Сенсъм, — така че нощем ще стоиш на стража да пазиш манастира.

— Така да бъде, лорд — скромно казах аз. Но аз? Да стоя на стража? Белокосият, старият, немощният? Със същия успех някой можеше да накара едва проходилото дете да застане на стража. Но аз си замълчах и когато Сенсъм излезе от стаята, измъкнах Хюелбейн от ножницата и си помислих колко тежък е станал през тези дълги години, докато е лежал в съкровищницата на манастира. Беше тежък и неудобен, но си беше моят меч и аз се вгледах в жълтите свински кости, вградени в дръжката му, после в любовния пръстен, прикрепен към топката на върха на дръжката и видях върху сплескания пръстен тънките златни ивички, които бях откраднал от Свещения съд преди толкова време. Този меч извика толкова много спомени. Върху острието му имаше петно ръжда и аз грижливо го остъргах с ножа, който използвах за да си остря перата. После дълго държах меча в скута си и си представях, че отново съм млад и все още достатъчно силен, за да го въртя в битка.