Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Греблата! — викна Балиг, но никой не му обърна внимание. Бяхме погълнати от усилията да отблъскваме плуващите от борда. Аз действах с една ръка и натисках нападателите във водата, но един от лудите хвана дръжката на копието ми и едва не ме дръпна в реката. Оставих го да издърпа оръжието, извадих Хюелбейн и замахнах. По реката потече първата кръв.
Северният бряг на реката вече бе почернял от виещите, лудеещи последователи на Нимю. Някои хвърляха копия по нас, но повечето просто пищяха в израз на дълбока омраза, а други се хвърляха в реката след плуващите. Дългокос мъж със заешка устна се опита да се покатери на нашата лодка откъм носа. Но саксът го изрита в лицето, после още веднъж и нападателят падна. Талиезин бе намерил от някъде копие и използваше острието му срещу други плуващи. По-надолу от нас една лодка се вряза в калния бряг и екипажът й отчаяно се опита да я избута отново във водата, но не бяха достатъчно бързи и копиеносците на Нимю нахлуха в лодката. Водачите им носеха кървави щитове — опитните убийци нададоха предизвикателни викове, вдигнали копията си срещу заседналата лодка. Това бе лодката на епископ Емрис, видях как беловласият епископ отби едно копие с меч, но после бе убит. След Кървавите щитове на хлъзгавата палуба се изкачиха двадесетина луди същества. Жената на епископа изпищя и едно копие се заби в нея. Проблясваха ножове, които режеха, изкормваха, мушкаха — кръвта се процеждаше през шпигатите и тръгваше надолу към морето. Един мъж с туника от еленова кожа се изправи, балансирайки на кърмата на пленената лодка и когато ние минавахме покрай него, той се хвърли към нашия планшир. Гуидър вдигна копието си и човекът изпищя, нанизвайки се на дългата дръжка. Помня как ръцете му стиснаха копието, а тялото му се гърчеше на другия край, тогава Гуидър пусна и копието и човека в реката и извади меча си. Майка му мушкаше с копие ръцете, които се протягаха към лодката отстрани. Пръсти се впиваха в нашия планшир и ние стъпвахме по тях, или ги режехме с мечове, и постепенно лодката ни се отдалечи от нападателите. Всички лодки вече се носеха по течението — някои странично, други с кърмата напред, а лодкарите псуваха и крещяха един срещу друг или пък с пискливи от напрежението гласове викаха на копиеносците да използват греблата. Едно копие литна откъм брега и се заби в нашия борд, после полетяха и първите стрели. Бяха ловни стрели и с тихо жужене минаваха над главите ни.
— Щитове! — викна Артур и ние направихме стена от щитове над планшира на лодката. Стрелите затрополяха по тях. Аз клечах до Балиг, закрил и двама ни с моя щит, който потрепваше при всяка забила се в него стрела.
Спаси ни бързото течение на реката и отливът, който носеше безредната ни флотилия надолу, изтегляйки ни от обсега на копиеносците. Крещящата беснееща тълпа ни следваше, но западно от амфитеатъра имаше блатиста земя, която забави преследвачите ни и ни даде време да възстановим реда. Зад нас се чуваха гласовете на преследвачите, а телата на мъртвите нападатели се носеха по течението край малката ни флотилия. Но ние най-сетне бяхме хванали греблата и можехме да завъртим лодката с носа напред и да последваме другите плавателни съдове към морето. По нашите две знамена имаше безброй забити стрели.
— Кои са тези? — попита Артур, загледан назад.
— Войската на Нимю — мрачно обясних аз. Благодарение на Моргана заклинанията на Нимю не постигнаха целта си и сега тя бе пуснала своите последователи да й донесат Екскалибур и да й доведат Гуидър.
— Защо не видяхме кога са дошли? — поиска да узнае Артур.
— Може да им е направила магия да останат незабелязани, лорд — предположи Талиезин, а аз си спомних колко често Нимю бе правила такива магии.
Галахад се изсмя на това езическо обяснение.
— Вървели са през нощта — реши той, — и са се крили в гората докато се подготвят, а и ние бяхме твърде заети, за да ги забележим.
— Сега кучката може да се бие с Мордред вместо нас — рече с надежда Кълхуч.
— Ами — казах аз, — тя ще се съюзи с него срещу нас.
Но Нимю още не бе свършила с нас. Група конници галопираха по пътя, който водеше на север от блатистата местност, и цяла орда ги следваше пеша. Реката не се вливаше направо в морето, а правеше огромни извивки в крайбрежната равнина и аз знаех, че врагът щеше да ни очаква на всеки западен завой.
Конниците наистина ни чакаха, но реката, колкото повече се приближаваше към морето, толкова по-широка и по-бърза ставаше, така че ние винаги минавахме по завоите на безопасно разстояние от конниците. Те ни проклинаха и крещяха, после подкарваха конете си в галоп към следващия завой, където се надяваха да ни достигнат с копията и стрелите си. Точно преди морето реката навлизаше в един дълъг прав участък. Тук през цялото време конниците на Нимю яздеха успоредно с нас, именно тогава видях за първи път и самата Нимю. Яздеше бял кон, беше облечена в бяла дълга дреха, а косата й бе остригана на темето като на друид. Тя държеше жезъла на Мерлин, а на кръста й висеше меч. Викна нещо срещу нас, но вятърът отнесе думите й, после реката изви на изток. Ние се отдалечихме от Нимю, а гъстата тръстика по бреговете ни скри от погледа й. Нимю се обърна и пришпори коня си към устието на реката.