Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Глинена ли е фигурата? — попита ме тя, — Направена с детска кръв, роса и оформена под тътена на гръмотевица?
— Точно така — казах аз.
Тя потръпна, разпери ръце и безмълвно се помоли. Ние мълчахме. Молитвата й продължи дълго, а може би тя се надяваше, че ще я оставим на мира, но след като никой от нас не си тръгна, накрая Моргана отпусна ръце и отново се обърна към нас.
— Какви амулети използва оная вещица?
— Боровинки, костени пръчици, живи въглени.
— Не, глупако! Какви амулети? Как стига до Сийнуин?
— Откраднала е камъка от един пръстен на Сийнуин и едно от моите наметала.
— А! — каза тя заинтригувана въпреки отвращението си към езическите суеверия. — Защо едно от твоите наметала?
— Не знам.
— Много просто, глупако — озъби се тя, — злото изтича чрез теб!
— Чрез мен?
— Какво разбираш ти? — озъби се пак тя. — Разбира се, че изтича през теб. Ти беше близък с Нимю, нали?
— Да — казах аз и се изчервих.
— И какъв знак ви свързва? — попита тя. — Амулет ли ти даде? Парче от кост? Някакъв езически боклук, който да увесиш на врата си?
— Даде ми това — казах аз и й показах белега на лявата си ръка.
Моргана погледна към белега и потръпна. Нищо не каза.
— Махни проклятието, Моргана — помоли я Артур. Моргана продължи да мълчи.
— Забранено е да се занимава човек с магьосничество. Светото писание ни казва, че не трябва да търпим вещици сред нас.
— Тогава кажете на мен как се прави — помоли Талиезин.
— Ти? — викна Моргана. — Ти? Да не мислиш, че ти можеш да премахнеш магия на Мерлин? Щом трябва да се направи, поне да го направим като хората.
— Ти ли? — попита Артур и Моргана изстена. Единствената й здрава ръка направи кръстния знак и тя разтърси глава, като че ли не можеше да говори. Артур се намръщи. — Какво има — попита той, — какво искат Боговете от нас?
— Душите ви! — викна Моргана.
— Искаш да стана християнин ли? — попитах аз.
Златната маска с инкрустирания в нея кръст се вдигна към мен.
— Да — просто каза Моргана.
— Добре — отвърнах аз. Тя вдигна ръка към мен.
— Ще се покръстиш ли, Дерфел?
— Да, лейди.
— И ще се закълнеш да се подчиняваш на моя съпруг.
Това ме спря. Аз вперих поглед в нея.
— На Сенсъм ли? — тихо попитах аз.
— Той е епископ! — настоя Моргана. — Той е овластен от Бог! Ще се закълнеш да му се подчиняваш, ще се съгласиш да се покръстиш и само тогава ще махна проклятието.
Артур се вгледа в мен. Няколко мига не можех да преглътна унижението, което се криеше в искането на Моргана, но после си помислих за Сийнуин и кимнах.
— Добре — казах й аз.
Така Моргана прие риска да си навлече гнева на своя Бог и премахна проклятието.
Направи го още същия следобед. Дойде в двора на двореца, облечена в черна роба и без маска, така че всички видяхме ужасното й лице — изкривено от огъня, цялото червено и белязано, посукано и набраздено. Беше бясна на себе си, но решена да изпълни обещанието си и затова се зае за работа. Подкладохме един мангал, подхранвахме го с въглища, а когато огънят го нагря, роби донесоха кошници с грънчарска глина, която Моргана оформи като женско тяло. Замеси я с кръвта на дете, което беше умряло в града същата сутрин, и с росата, която един роб събра от тревата на двора. Нямаше гръмотевици, но Моргана каза, че противозаклинанието нямало нужда от гръмотевици. Тя плю, ужасена от онова, което бе направила — гротескно изображение на жена с огромни гърди, разкрачени крака и разтворен родов канал, а в корема на фигурата Моргана издълба дупка — това било утробата, където щяло да остане злото. Артур, Талиезин и Гуинивиър наблюдаваха като омагьосани как тя оформя глината и после обикаля три пъти около нея. След третата обиколка Моргана спря, вдигна глава към облаците и зави. За миг помислих, че някаква непоносима болка й пречи да продължи и че нейният Бог й заповядва да спре церемонията, но тогава тя обърна разкривеното си лице към мен.
— Сега ми трябва злото — каза тя.
— Какво е то? — попитах аз.
Рязката, която й служеше за уста като че ли се разтегна в усмивка.
— Ръката ти, Дерфел.
— Ръката ми?
Вече съвсем ясно видях, че тази цепка без устни наистина се усмихва.
— Ръката, която те свързва с Нимю — обясни Моргана. — Как мислиш, че тя направлява злото? Трябва да я отрежеш, Дерфел, и да ми я дадеш.
— Да, сигурно — възмути се Артур.
— Ти ме накара да извърша грях! — обърна се Моргана към брат си с писклив глас, — а сега подлагаш под съмнение мъдростта ми, така ли?
— Не, не — побърза да я увери Артур.
— На мен ми е все едно — безгрижно заяви Моргана, — ако Дерфел иска да си запази ръката, така да бъде. Сийнуин да си страда.