Господарят на войната

В Динюрак вече е пролет. Манастирът се затопля, а тишината на нашите молитви се нарушава от блеенето на агнета и песните на чучулиги. Там където толкова дълго бе останал снега сега растат бели виолетки и звездици, но най-хубаво от всичко е, че Игрейн си е родила дете. Момче е, и двамата с майката са живи. Благодаря на Бога за това, и за топлината на сезона, но за нищо друго. Пролетта би трябвало да е щастлив сезон, но се чуват мрачни слухове за приближаващи врагове.

Саксите се връщат. Макар че никой още не знае дали пожарите, които видяхме на източния хоризонт снощи, са предизвикани именно от тях. Но огньовете бяха ярки, пламтящи на фона на нощното небе като в предверието на ада. Призори в манастира дойде един селянин да ни донесе няколко парчета липов ствол, от които можем да си направим ново бутало за избиване на масло. Той ни каза, че пожарите били запалени от грабителски ирландски отряди, но ние се съмняваме в думите му, защото през последните няколко седмици прекалено много се говори за сакски войски. Артур успя да нанесе такъв удар върху саксите, че цяло поколение не познава ужаса на техните нападения. И това той постигна като научи британските крале да бъдат смели, но днес нашите владетели са много слаби! И презрените сакси се връщат като чума.

Дафид, чиновникът, който превежда тези пергаменти на езика на бритите, пристигна днес да вземе най-новите изписани кожи. Според него е почти сигурно, че саксите са предизвикали пожарите. После той ми каза, че новороденият син на Игрейн ще бъде кръстен Артур. Артур, син на Брочваел, син на Пердел, син на Кунеглас — хубаво име, макар че Дафид очевидно не го харесваше, а пък аз в началото не можех да разбера защо. Той е дребен мъж, доста прилича на Сенсъм, със същото дейно изражение и същата остра коса. Той седна на перваза на моя прозорец да прочете завършените пергаменти и през цялото време цъкаше и клатеше глава над ръкописа ми.

— Защо Артур изостави Думнония? — попита най-накрая той.

— Защото Мюриг настояваше — обясних аз, — и защото самият Артур никога не е искал да управлява.

— Но това е било безотговорно от негова страна! — строго каза Дафид.

— Артур не беше крал — припомних му аз, — а според нашите закони само кралете могат да управляват.

— Но законите могат да се променят — подсмръкна Дафид, — това поне го знам и Артур трябваше да бъде крал.

— Съгласен съм, но той не беше. Не беше роден за крал, а Мордред беше.

— Тогава и Гуидър не е бил роден за крал — заяви Дафид.

— Така е — кимнах аз, — но ако Мордред беше умрял, Гуидър можеше да претендира за трона колкото всеки друг, без Артур, разбира се, но пък Артур не искаше да бъде крал. — Понякога се чудя колко ли пъти ми се беше налагало да обяснявам това. — Артур дойде в Британия, защото беше дал клетва да защитава Мордред, а когато отиде в Силурия, вече бе изпълнил онова, за което бе дошъл. Той обедини кралствата в Британия, даде правосъдие на Думнония и разгроми саксите. Можеше да се противопостави на исканията на Мюриг да се откаже от властта, но в сърцето си той нямаше желание да му се противопоставя и затова върна Думнония на нейния законен крал и трябваше да гледа как всичко, което бе постигнал се разпада.