Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Разпратихме вестоносци по крайбрежието, които да повикат всички силурски рибари да пристигнат в Иска с лодките си. А докато рибарите гребяха нагоре по реката с прииждащия прилив, ние се подготвяхме набързо за заминаване. Точехме мечове и копия, лъскахме ризници, а жените пълнеха кошници и чували с храна. Опаковахме съкровищата от трите двореца и монетите от хазната. Предупредихме и жителите на Иска да са готови да бягат на запад преди да са пристигнали хората на Мордред.
На следващата сутрин под римския мост в Иска бяха изкарани на пясъчния бряг на реката двадесет и седем рибарски лодки. Сто шестдесет и трима копиеносци бяха готови да се качат в тях. Повечето войниците имаха семейства, но в лодките имаше място за всички. Бяхме принудени да изоставим конете си, защото Артур бе установил, че тези животни са лоши моряци. Докато аз бродех из планините, за да се срещна с Нимю, той се опитал да натовари коне на една рибарска лодка, но дори най-малките вълни паникьосали животните. Един от конете дори прескочил борда, за да избяга. Така че ден преди да отплаваме ние отведохме животните до едно далечно пасище и си обещахме, че щом Гуидър стане крал ще се върнем да си ги вземем. Само Моргана отказа да тръгне с нас — предпочете да отиде при мъжа си в Гуент.
Започнахме да товарим лодките призори. Най-напред на дъното на лодките поставихме златото, а върху него натрупахме ризниците си и храната. После под сиво небе и при остър вятър ние започнахме да се настаняваме в крехките плавателни съдове. Повечето лодки побираха по десет-единадесет човека и щом се напълнеха се оттегляха в средата на реката, хвърляха котва там и чакаха, за да може цялата флотилия да потегли едновременно.
Врагът пристигна точно когато бе натоварена последната лодка. Това бе най-голямата лодка и тя принадлежеше на Балиг, съпруга на сестра ми. В нея бяха Артур, Гуинивиър, Гуидър, Моруена и децата й, Галахад, Талиезин, Сийнуин и аз, а също и Кълхуч с единствената му останала жена и двама от синовете му. Знамето на Артур се вееше на издигнатия нос, а щандарта на Гуидър плющеше на кърмата. Бяхме с приповдигнат дух, защото бяхме тръгнали да дадем на Гуидър неговото кралство, но точно когато Балиг викаше на Хигуид, слугата на Артур, по-бързо да се качва в лодката, врагът се появи.
Хигуид носеше последния вързоп от двореца на Артур и беше само на петдесет крачки от речния бряг, когато се обърна и видя конници да влизат през градската порта. Имаше време само да пусне вързопа и да посегне да извади меча, но конете в този миг стигнаха до него и едно копие се заби във врата му.
Балиг хвърли подвижното мостче далеч от борда, извади нож от колана си и преряза въжето, което придържаше кърмата на лодката към брега. Неговият сакски помощник освободи въжето откъм носа и лодката ни се понесе по течението, точно когато конниците стигнаха брега. Артур стоеше прав и ужасен гледаше умиращия Хигуид, а аз гледах към амфитеатъра, където се беше появила цяла орда.
Това не беше войската на Мордред, а тълпа луди — препъващи се прегърбени, сакати и нещастни същества, които се изсипаха под каменните арки на амфитеатъра и хукнаха надолу към речния бряг, надавайки немощни викове. Бяха дрипави, рошави, а очите им пълни с фанатичен бяс. Това беше лудата войска на Нимю. Повечето бяха въоръжени само с тояги, но тук-там имаше и с копия. Всички конници бяха въоръжени с копия и щитове. Те не бяха луди, а бегълци от Кървавите щитове на Диурнач, които все още носеха черните си, вече продрани, наметала и намазаните с кръв щитове. Конниците разпръснаха лудите хора, пришпорвайки конете си надолу по брега, за да ни следват.
Някои от лудите попаднаха под копитата на конете, но десетки други просто се хвърлиха в реката и непохватно заплуваха към лодките ни. Артур викна на лодкарите да отрежат котвите и една по една тежконатоварените лодки се освободиха и се понесоха по течението. На някои екипажи им досвидя да загубят големите камъни, които им служеха като котви, и се опитаха да ги изтеглят. Затова тръгналите по течението лодки се блъснаха във все още закотвените, а през това време отчаяните, тъжни, луди същества цапаха несръчно, но все по-близо до нас.
— Копията! — викна Артур, стисна собственото си копие и го стовари със сила върху главата на един от плувците.