Лъвовете на Ал-Расан

Нито той, нито Фернан бяха сред хората, които се отделиха от отряда и се втурнаха сред селяните, като сечаха наляво и надясно. Диего беше безумно щастлив, че не участва в това. Видя как Фернан поглежда през рамо и наблюдава клането. Диего не погледна нито веднъж. Помисли си, че сигурно и брат му изпитва същото облекчение като него, но не го каза. Ала в игрите противници на Фернан винаги бяха забулените муарди, които техни милости Фернан и Диего Белмонте винаги успяваха да победят въпреки огромното числено превъзходство на противника след като се втурнеха сред вражеските редици, за да освободят пленения си баща и краля. И естествено получаваха щедра награда.

Да колиш селяни и деца на прашния път беше съвсем различно. Отрядът препусна напред и писъците заглъхнаха в далечината. Не след дълго групата, натоварена с отговорната задача, ги настигна. Жеро де Шервал, щастлив и развълнуван, благослови мъжете и оръжията им с ликуващ глас, който според Диего беше прекалено гръмък, и нарече стореното от тях велик миг в историята на Еспераня, с който трябвало да се гордеят.

Малко след това кралят заповяда да спрат за почивка и всички слязоха от конете, за да се нахранят. Слънцето беше високо, но по това време на годината още не беше горещо. Диего се отдалечи няколко крачки, седна в сянката на един храсталак и затвори очи — опитваше се да види баща си. Длъжен беше. Затова го бяха повикали. Дарбата му вече не беше тайна и не можеше да разполага с нея. По-късно щеше да има време да помисли върху това.

Този път откри Родриго бързо и тутакси разбра, че нещо не е наред. Виждаше града през погледа на баща си и онова, което го порази, беше сиянието.

Той бързо се изправи. За миг му се зави свят. Трябваше да намери краля. Брат му го видя и тръгна с него. Рамиро седеше на един чул и се хранеше като войник, сложил чинията в скута си. Подаде чинията и манерката с вино на един слуга и се изправи.

— Какво има, момче?

— Кога ще стигнем Фезана, господарю?

— По залез. Ако яздим бързо, може и малко по-рано. Защо?

— Баща ми вече е там. На някакъв хълм източно от стените. Мисля, че не можем да го настигнем. И… струва ми се, че ако влезе вътре, ще е в опасност.

Крал Рамиро го изгледа замислено.

— Бъди по-точен, в името на Джад! — възкликна духовникът от Фериерес.

— Ако можеше, щеше да бъде по-точен, де Шервал! — Кралят, изглежда, не хранеше особени симпатии към свещеника. Той се обърна към Диего. — Можеш да усетиш приближаващата опасност, все едно я виждаш, така ли?

— Да, когато става дума за баща ми, но не винаги, ваше величество.

— Още ли не си разбрал защо е тръгнал за Фезана?

Диего поклати глава.

— Значи не е с отряда си, а с малка група, така ли?