Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Надигна глава със затворени очи и изложи лицето си на вятъра — усети как той я удря и я разтърсва. Почувства дъжда върху кожата си. Ездачът на Бурите бе предател, вярно — но не може предателят да не е бил приятел в началото. Тези бури принадлежаха на нейния народ. Слушачите бяха народ на бурята.
Ритмите в ума ѝ се промениха.
За мигновение всички се изравниха и станаха еднакви. Без значение за кой се е настроила, тя чуваше един и същ — отчетливи постоянни удари. Като ударите на сърцето. Времето бе настъпило.
Бурята изчезна. Вятърът, дъждът, звукът… нямаше ги. Ешонаи се изправи. От нея капеше вода, мускулите ѝ бяха студени, кожата безчувствена. Тя тръсна глава, поръси вода и вдигна поглед към небето.
Лицето беше там. Безкрайно, грамадно. Хората говореха за своя Отец на Бурята, ала не го познаваха колкото един слушач. Широк като небето, очите му пълни с безброй звезди. Скъпоценният камък в ръката на Ешонаи избухна в светлина.
Сила. Енергия. Тя си представи как минава през нея, подсилва я, оживява я. Ешонаи удари камъка в земята, счупи го и освободи духчето. Тя се постара да изпита съответното усещане, както я беше обучила Венли.
И НАИСТИНА ЛИ ИСКАШ ТОВА? Гласът кънтеше из нея като гръм.
Ездачът я заговори! Това се случваше в песните, но не… никога… Тя се настрои на Ритъма на Одобрението, но сега ритмите бяха едни и същи. Туп. Туп. Туп.
Духчето се измъкна от затвора си, завъртя се около нея и изпусна особена червена светлина. От него излязоха частици светкавица. Духче на гнева?
Това беше лошо.
ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ТОВА ТРЯБВА ДА СТАНЕ, изрече Отецът на Бурята. ТО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ.
— Не — изрече Ешонаи и се отдръпна от духчето. В пристъп на уплаха тя изхвърли от ума си наставленията, дадени ѝ от Венли. — Не!
Духчето се превърна в струя от червена светлина и я удари в гърдите. Разтвориха се червени пипала.
НЕ МОГА ДА СПРА ТОВА, продължи Отецът на Бурята. БИХ ТЕ ОПАЗИЛ, МАЛКА МОЯ, АКО ИМАХ ТАЗИ ВЪЗМОЖНОСТ. СЪЖАЛЯВАМ.
Ешонаи въздъхна — Ритмите напуснаха ума ѝ — и падна на колене. Усещаше, че то е в нея. Преобразяването.
СЪЖАЛЯВАМ.
Дъждовете се появиха отново и тялото ѝ започна да се променя.
I-6
Захел
Наблизо имаше някой.
Захел се събуди, отвори очи и веднага усети, че някой приближава килията му.
Проклятие! Беше нощ. Ако поредният светлоок хлапак, когото е отпратил, е дошъл да се моли… Той проръмжа на себе си и стана от кревата. Твърде, твърде стар съм за това.
Отвори вратата и съзря нощната арена на тренировъчната площадка. Въздухът бе влажен. И, да. Беше дошло едно от онези проклятия, въоръжено до зъби, и си търсеше къде да си го изкара. Проклети работи.
Младият мъж, протегнал ръка да почука, отскокна изненадано от отварящата се врата. Каладин, мостовият, станал телохранител. Човекът с духчето, което Захел усещаше да се навърта постоянно наоколо.
— Приличаш на самата смърт — изстреля Захел към момчето. Дрехите на Каладин бяха окървавени, а униформата — разкъсана от едната страна. Десният ръкав липсваше.
— Какво стана?
— Покушение срещу живота на краля — тихо изрече момчето. — Няма и два часа оттогава.
— Хъм.
— Остава ли в сила предложението ти да се науча да се сражавам с Меч?
— Не.
Захел затръшна вратата. Обърна се и тръгна към кревата си.
Момчето бутна вратата, разбира се. Проклети монаси. Гледаха на себе си като на собственост и не можеха да притежават нищо, та затова бяха решили, че не им трябват и ключалки на вратите.
— Моля — започна момчето. — Аз…
— Хлапе — отвърна Захел и отново се обърна към него. — В тази килия живеят двама души.
Момчето се намръщи и изгледа единия креват.
— Първият — започна Захел — е кисел учител по фехтовка със слабост към хлапета, които са затънали до шията. Той излиза денем. Вторият е много, много кисел учител по фехтовка, за когото всичко и всички са предмет на пълно презрение. Той се показва, когато някой глупак го събуди в някакъв невъобразим час на нощта. Предлагам ти да питаш първия, а не втория. Разбрано?
— Разбрано — изрече момчето. — Ще се върна.
— Добре — отвърна Захел и седна на кревата си. — И не бъди целият зелен.