Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Зад ъгъла спрях край кална локва и намазах номерата на скутера с кал, за да не се виждат. Така беше много по-безопасно, отколкото да ги махна - ако ме спре полицай, за да ми направи забележка, ще свия рамене и ще кажа, че не съм обърнал внимание. Предназначението на скутера беше просто - да ми осигури възможност да се измъкна бързо, ако играта загрубее.
Поради тази причина трябваше го оставя зад къщата на Кумали - така че след като се спуснах до старото пристанище, минах зад огромната сграда на „Гюл и Синове“ и после по тясната улица, която водеше към товарните портали отзад. Всичко беше затворено и за късмет нямаше други сгради с изглед към мястото. Подпрях веспата на стойка зад редица контейнери за смет, до тухлената стена, която ограждаше имота на Кумали отзад, и се изправих на седалката.
При първите капки дъжд - вятърът виеше по ламаринения покрив на халетата на Гюл - скочих, улових ръба на оградата и бързо се прехвърлих от другата страна.
Три метра над земята вятърът се усещаше повече и трябваше да се съсредоточа, за да не обръщам внимание на тътена на гръмотевиците и да гледам къде стъпвам, докато крача към гаража на Кумали.
Покатерих се на покрива на гаража и минах наведен по мокрите от дъжда керемиди. Оттам с малък скок можех да стигна до красивата желязна решетка, която предпазваше един прозорец на втория етаж. Не бях във форма, но все пак успях да се покатеря по водосточната тръба до керемидения покрив на къщата.
Клекнах в тъмнината, извадих четири керемиди и се спуснах в таванското помещение. Беше без изолация и необитаемо и с удоволствие забелязах, че Кумали го използва за склад - това означаваше, че има нормален достъп и няма да се налага да си пробивам път през тавана на някоя от стаите ѝ.
Без да намествам керемидите, тръгнах бавно през тавана и оставих очите си да свикнат с тъмнината. До едната стена видях сгъната стълба - там беше изходът. Спуснах капака предпазливо и стълбата се разгъна надолу - търсех издайническото мигане на датчик, но не видях такова нещо. Нямаше алармена инсталация.
Спуснах се безшумно в тихата къща на Кумали.
Замръзнах.
Не бях сам. Долових леко помръдване, приглушен звук, може би стъпка по дървен под - и идваше от стая в предната част на къщата. Спалнята на Кумали, реших.
Възможно ли бе изобщо да не е отишла до Милас? Къде беше синът ѝ, ако е така? Може ли някой друг да беше останал в къщата - детегледачка например? Нямах отговори на тези въпроси, но имах решение - извадих беретата от колана си и се промъкнах тихо до вратата.
Беше открехната, но тъмнината зад нея беше почти пълна. Ако там беше Кумали, щях да загазя, но ако беше друг, имах шанс да се измъкна - вероятността да ме види достатъчно добре в тъмнината, със сърце в гърлото от уплаха, за да ме опише, беше пренебрежимо малка. Просто не трябваше да говоря - гласът ми щеше да сведе кръга на заподозрените до неколцина души.
Блъснах вратата силно, тя се удари на пантите си, и нахълтах - както са ме учили. Шумът и внезапността трябваше да извадят от равновесие и най-опитния професионалист. Плъзнах цевта на пистолета по стаята и най-напред видях очите - зелени - вперени в мен. Притежателят им седеше на леглото.
И си ближеше лапите.
Беше котаракът, който бях видял на кухненския прозорец. По дяволите - трябваше да помня, че има домашен любимец. „Ставаш небрежен“, казах си.
Обърнах се ядосан и слязох по стълбата до дневната. Пердетата бяха пуснати, стаята беше доста тъмна, но все пак видях телевизора в ъгъла и декодера на Скай върху него. Представих си как е седяла на пода, докато синът ѝ е спял горе, и е монтирала записите.
Близостта до решаването на проблема ме наелектризира. Отидох бързо до прозорците, уверих се, че завесите са плътно спуснати, и запалих лампата. Най-лошото, което можеш да направиш, когато си проникнал незаконно в нечия къща, е да размахваш фенерче - светлината се вижда отвън и нищо няма да привлече вниманието на съсед или минувач по-бързо от движещ се вътре лъч. Светлината на лампата е нещо нормално и незабележимо.
В ъгъла на стаята видях разхвърляното бюро на Кумали, покрито с папки и сметки за плащане. На единственото свободно място бяха клавиатурата на компютъра и мониторът. Мръднах мишката и екранът оживя - слава богу, както повечето хора, тя също оставяше компютъра си включен, така че нямаше да се занимавам с пароли и не се налагаше да вземам харддиска. Извадих от джоба си двете флашки, които бях купил от магазина за мобилни телефони. Включих едната в компютъра - другата беше за резервно копие. За щастие познавам Уиндоус достатъчно добре, за да се справя и без да чета на екрана, защото всичко беше на турски.