Аз съм пилигрим

На парченце хартия - наполовина решена кръстословица, откъсната от лондонски вестник - видях, че в полето някой е написал „риба клоун“. Може би се е опитвал да открие дума. Може би не. Беше надраскано набързо, с драскулки, и не можех да преценя дали е почеркът на Кумали, или не, така че снимах и това.

След няколко минути, както преглеждах стар бележник, намерих написан на ръка списък с морски същества - на английски, - сред които беше същата риба. Отново не ми говореше нищо - може би е опитвала да научи сина си на нещо - и продължих нататък.

Благодарение на спрелия ток не се колебаех да използвам фенерчето - в момента всички в Бодрум си светеха с подобни неща - и плъзнах лъча по стаята, за да открия двойни стени или неравни дъски на пода. Търсех скрит сейф. Нямаше нищо такова, така че извадих флашката от компютъра - за щастие файловете се бяха записали преди да спре токът, - качих се по стълбите и отидох на следващото най-вероятно да даде резултати място - спалнята ѝ.

Канех се да започна с масичката, когато лъчът от фенерчето попадна върху висок шкаф с чекмеджета за папки в гардеробната. Опитах едно и, странно, шкафът се оказа заключен.

Отворих портфейла си и извадих комплект шперцове. Ключалката беше толкова проста, че я превъртях за по-малко от минута - въпреки че бяха минали години, откакто се научих как да го правя. Първото чекмедже беше пълно с полицейски папки по различни разследвания - включително няколко, посветени на смъртта на Додж. Зад тях обаче, в празно пространство, открих причината Кумали да заключва шкафа. Не искаше синът ѝ да намери пистолета „Валтер Р99“, който беше там.

В това, че е там, нямаше нищо ненормално - много полицаи държат резервно оръжие в домовете си, - но все пак намерих серийния номер на цевта и го записах на телефона си, за да го проверя по-кьсно. Кой би могъл да каже? Някога някъде може да е бил използван или регистриран на нечие име и това да се окаже важна улика.

Следващото чекмедже беше почти празно - само сметки, отбелязани като платени, и папка, в която имаше документи от регионалната болница. Макар че повечето бяха на турски, имената на лекарствата ми бяха познати и знаех за какво се прилагат. Погледнах първия лист на папката, видях името на пациента и датата и разбрах, че няколко седмици преди това синът на Кумали е бил приет в болница с менингококов менингит.

Инфекцията е много опасна - особено за деца - и е ужасно трудно да се диагностицира достатъчно бързо. Много лекари, дори и от спешните отделения, често бъркат симптомите с грип, а когато открият грешката си, се оказва твърде късно. Кумали, изглежда, беше извадила късмет да попадне на лекар с достатъчен опит - и решимост, - за да не чака резултатите от патологията, а веднага да приложи големи дози антибиотици венозно, с което несъмнено бе спасил живота на детето.

Продължих да разглеждам папката и се радвах заради случилото се - поне малкият се бе отървал. Стигнах до последната страница и видях подписа на Лейла Кумали върху сметката. Понечих да прибера папката, обаче се поколебах. Може би беше защото осъзнах, че никога дотогава не бях виждал името ѝ написано, обаче нещо ми мина през ум - всъщност не знаех фамилното ѝ име. Не със сигурност.