Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
По пътя видя не едно доказателство за това какво правят. Зяпна ужасен останките на разкъсан заек. Главата бе с изкълвани очи, краката и вътрешностите бяха пръснати около нея. Видя и птици, накълцани на безформени пернати купчини. И още две лисици.
Спомни си какво беше казал Лан. Че всички твари на Тъмния изпитват удоволствие от убийството. Че силата на Тъмния е смъртта. И ако гарваните ги намереха? Безжалостни очи, блеснали като черни мъниста. Кълвящи човки, напиращи към лицата им. Човки, остри като игли, от които капе кръв. Стотици. В главата му изникна отвратителен образ. Куп гарвани, висок колкото цял хълм, кипнал като ято мухи, блъскащи се над няколко окървавени трупа.
Изведнъж образът се смени с други, всеки от които проблясваше ясно само за миг, а после избледняваше, заменен от следващ. Вълците се бяха натъкнали на гарвани на север. Грачещите птици се спускаха, отлитаха и отново налитаха. С всеки нов налет от клюновете им капеше кръв. Озъбени, вълците се кривяха и скачаха нагоре, извпваха се във въздуха, разтворили челюсти. Отново и отново Перин усещаше вкуса на разкъсана перушина, зловонния вкус на пърхащи гарвани, скършени живи, усещаше болката от кълвящите клюнове по цялото си тяло. Внезапно гарваните се пръснаха и се завихриха нагоре, грачейки яростно. Вълците не можеха да загинат толкова лесно като лисиците, а при това имаха задача. Вятър облиза раната на левия си преден крак. Нещо не беше наред с очите на Скокливец. Без да обръща внимание на собствените си рани, Пъструша ги накара да се скупчат около нея и трите звяра се понесоха в посоката, в която бяха изчезнали гарваните. Кръв бе оцапала козината им. „Идем. Пред нас опасност.“
Жълтите очи на Илиас не изразяваха нищо, но Перин разбра. „Чака ме. Чака да призная, че усещам вълците.“
— Гарвани — изпъшка неохотно Перин. — Зад нас.
— Той беше прав — въздъхна Егвийн. — Можеш да говориш с тях.
Перин чувстваше краката си като железни буци, но по-лошо бе да знае, че Егвийн го гледа. Очите й издаваха, че тя вече знае в що за същество се е превърнал той. „Какво е станало с теб? Омърсен, Светлината да ме ослепи дано! Прокълнат!“
Илиас не спираше, нито забавяше. Подканяше ги и ги теглеше напред, и ги държеше толкова близо до гарваните, трупащи се на юг, че според Перин беше достатъчно само една птица да погледне назад.
— По-живо, да ви изгори дано! Да не мислите, че ще се справите по-добре от лисиците, които изкълваха, ако ни хванат? Още малко! Само още малко! Да ви изгори дано, защо си мислех, че вие, селските младежи, сте по-издръжливи? Че работите по цял ден и танцувате по цяла нощ. Май само спите по цял ден и после по цяла нощ. Хайде, размърдайте проклетите си крака!
Започнаха да се спускат от билата на хълмовете веднага щом последният гарван изчезваше зад следващото. След това — още щом последните криле изпърхваха почти над самия хълм. „Само ако една птица се огледа назад…“
„Ще загинем — помисли си Перин, докато се препъваше и тичаше. — Разкъсани като лисиците.“ Опипа секирата си, после посегна към прашката. Тя щеше да свърши повече работа. Недостатъчно обаче. Не и срещу сто гарвана. Сто връхлитащи цели. Сто тракащи човки.
— Твой ред е да яздиш, Перин — каза уморено Егвийн.
— След малко — изпъшка той. — Все още мога да издържа няколко мили. — Тя кимна и остана на седлото. „Тя наистина е уморена. Да й го кажа ли? Или да я оставя все още да се надява, че има шанс да се спасим? Още един час надежда, макар и да е обречена, или един час отчаяние?“
Илиас отново го изгледа, без да каже нищо. Сигурно знаеше, но не искаше да го каже. Перин отново извърна очи към Егвийн и примигна, за да спре горещите сълзи. Напипа секирата си и си помисли дали ще му стигне кураж. В последните минути, когато гарваните се спуснеха върху тях, дали щеше да има куража да й спести смъртта, сполетяла онази лисица? „Светлината дано ми даде сила!“
Изведнъж гарваните пред тях като че ли изчезнаха. Перин все още различаваше тъмните им рояци далече на изток и на запад, но пред тях… нищо. „Къде ли се скриха?“
Внезапно странен хлад обля тялото му, студена и ясна тръпка, сякаш беше скочил във водите на Виноструй посред най-лютата зима. Този студ го прониза, премина като вълна през него и сякаш отнесе част от умората, малко от болката в краката му и паренето в гърдите му. Усещаше се зад… нещо. Не можеше да каже какво, но се чувстваше по-различно. Олюля се, спря и се огледа изплашен.
Илиас го погледна, погледна и двамата и в очите му пробяга весела светлинка. Виж, той знаеше какво става, Перин беше сигурен в това. Но само ги гледаше.