Окото на света

Илиас се ухили. По нищо не личеше, че е тичал почти цял ден.

— Хайде. Тогава да навлезем по-дълбоко в тази легенда. Гарваните не могат да ни последват, но могат да ни забележат, ако сме близо до ръба, и да ни обкръжат.

— Защо просто… не останем тук? — изпъшка Перин. — Ако това е наистина… стеддинг. Тук сме в безопасност. Никакви тролоци. Никакви Айез Седай. Защо не… просто да останем… докато всичко свърши? — „Може би и вълците няма да могат да влязат тук.“

— И колко ще продължи това? — изгледа го изпод вежди Илиас. — А какво ще ядете? Трева, като коне? Освен това има и други, които знаят това място, а нищо не задържа хората извън него, дори и да са от най-лошите. А и наоколо има само едно място, където може да се намери вода. — Той се намръщи и огледа местността, поклати глава и промърмори нещо. Перин усети, че зове вълците. „Бързай. Бързай.“ — Рискуваме между няколко злини, а гарваните са една от тях. Хайде. Остават само една-две мили.

Перин пак изпъшка.

Тръгнаха. По ниските хълмове започнаха да се показват големи канари, груби буци сив, покрит с лишеи камък, наполовина заровен в земята, някои по-високи от къщи. Повечето бяха почти скрити от къпинак и храсти. Тук-там стърчеше по някой зелен филиз, напомнящ, че това място е особено. Каквато и рана да беше поразила земята наоколо, тя беше поразила и това място, но тук сякаш раната не беше толкова дълбока.

Изкачиха поредното възвишение и в основата на хълма блесна вода. Всеки от тях можеше да я прекоси на две крачки, но водата беше достатъчно бистра и чиста, за да се види песъчливото дъно под нея, като през гладко стъкло. Дори Илиас се забърза по склона.

Когато стигна до извора, Перин се просна на земята и жадно залочи. Задави се от студената вода, избликнала от недрата на земята, и Егвийн го затупа по гърба. Той отново се наведе и залочи. „Никакви въпроси. Не сега. Никакви обяснения. Никога.“

— Ако някой иска да яде, да дойде да ми помогне — извика Илиас.

Докато приготвяха оскъдното си ядене, се смееше и сипеше шеги. Егвийн действаше чевръсто. Нищо не беше им останало освен сирене и сушено месо. Не бяха имали време да ловуват. Но чай поне имаше в изобилие. Перин също взе участие в приготовленията, но без да обели и дума. Усещаше погледа на Егвийн върху себе си, долавяше нарастващата тревога на лицето й, но избягваше да срещне очите й. Смехът й постепенно заглъхна, шегите й ставаха все по-редки и все по-напрегнати. Илиас ги гледаше, без да казва нищо. Ведрото им настроение се стопи й те започнаха да се хранят мълчаливо. Слънцето на запад почервеняваше.

„По-малко от час до залеза. Ако не беше стеддинг, всички вече щяхме да сме мъртви. Щеше ли да я спасиш? Щеше ли да я посечеш като храст? На храстите не им тече кръв, нали? Нито крещят, нито те гледат в очите, и не те питат защо?“

Усещаше, че нещо му се смее, дълбоко в съзнанието му. Нещо жестоко. Не беше Тъмния. Почти съжали, че не беше той. Не беше Тъмния. Беше самият той.