Окото на света

Но въпреки това я лъжеха доста. Повечето. Някои отричаха, че изобщо ги е сполетяла някаква беда. Нищо не се било случило. Моарейн споменаваше за изгорелите здания около площада. Всичко си било наред, настояваха те, и се взираха през онова, което не искаха да видят.

Някакъв дебелак разговаряше с нея с престорена сърдечност, но бузите му потръпваха при всеки шум зад гърба му. С усмивка, която непрекъснато помръкваше, той държеше на това, че някаква улична лампа се обърнала и причинила пожар, който се понесъл бързо от вятъра, преди да успеят да сторят нещо. Само един поглед подсказа на Нинив, че това е лъжа.

Чуваха почти толкова различни версии, с колкото хора говореха. Няколко жени снишиха заговорнически гласове. Според тях всъщност цялата работа била в това, че в града имало някакъв мъж, който се бил замесил с Единствената сила. Време било да извикат Айез Седай; и да се побърза, смятаха те, каквото и да разправят мъжете за Тар Валон. Нека Червената Аджа да се намеси, за да се оправят нещата.

Един човек твърдеше, че били нападнати от бандити, друг им обясни, че имало бунт на Мраколюбците.

— Тия, дето искат да видят Лъжедракона, нали знаете — уверяваше ги мрачно той. — Има ги из целия град. Мраколюбци, до един.

А други пък говореха за някаква беля — трудно можеха да обяснят каква точно, — дошла по реката на някаква ладия.

— Показахме им — измърмори някакъв дългонос мъж и потри нервно ръце. — Да си го пазят онова нещо в Граничните земи, където му е мястото. Слязохме при кейовете и… — Той млъкна толкова рязко, че зъбите му изтракаха, и побягна.

Ладията си заминала — това поне разбраха от други. Срязали въжетата и запрашили по течението веднага щом тълпата се изсипала на пристанището. Нинив се зачуди дали Егвийн и момчетата са били на борда. Една жена спомена, че с ладията пристигнал и някакъв веселчун. Ако това е бил Том Мерилин…

Тя сподели мнението си с Моарейн, че някои от младежите от Емондово поле може би са избягали с ладията. Айез Седай я изслуша търпеливо и каза:

— Може би. — Но по тона й си личеше, че се съмнява.

На площада все още имаше една оцеляла странноприемница, чието общо помещение беше разделено на две с висока до раменете стена. Моарейн влезе, спря се и опипа въздуха с ръка. Усмихна се на това, което долови, но не каза нищо.

Изядоха си храната мълчаливо. Тишина цареше не само на тяхната маса, но из цялата зала. Шепата хора, които се хранеха вътре, се бяха съсредоточили в блюдата си, погълнати от собствените си мисли. Ханджията, който триеше масите с края на дългата си престилка, непрекъснато си мърмореше нещо, но толкова тихо, че не можеха да го чуят. Нинив си помисли, че няма да е приятно да останат да преспят тук. Дори въздухът беше натежал от страх.

Когато отместиха блюдата си, лъснати до блясък с последните хапки хляб, на прага се появи един от войниците с червени униформи. Напомни й за кекавото старче Кен Буйе, когато се опитваше да важничи като член на Селския съвет.