Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Перин не смяташе, че тези предпазни мерки ще го отърват от сънищата, но когато си помислеше от какво могат да ги отърват, предпочиташе да си остане само със сънищата. Първия път Егвийн смутено попита дали са се върнали тролоците, но Илиас само поклати глава и ги подкани да побързат. Перин не каза нищо. Той знаеше, че наблизо няма тролоци. Вълците надушваха само трева, дървета и дребни животни. Не страх от тролоците тласкаше Илиас напред, но онова друго нещо, за което дори и Илиас не беше сигурен. Вълците също не знаеха какво е то, но долавяха настойчивата предпазливост на Илиас и започнаха да разузнават, сякаш заплахата гк следваше по петите или ги чакаше, скрита в засада зад следващотс възвишение.
Теренът скоро премина в издължени ниски възвишения, твърде ниски, за да се нарекат хълмове. Пред тях се простираше земя, осеяна бъс смрадливи бурени, полюшвани от източния вятър. Горските шубраци ставаха все по-редки. Слънцето се издигаше лениво, без да топли.
Илиас не говореше и непрекъснато се озърташе, понякога се взираше втренчено, сякаш виждаше нещо друго, а не грубата суха трева. Но дори и да виждаше нещо, Перин и вълците не го забелязваха. Лицето на Илиас се смръщваше все повече, въпреки че той не казваше нито защо трябва да бързат толкова, нито от какво се опасява.
Понякога на пътя им се изпречваше рид, по-дълъг от останалите, на мили на изток и на запад. В такива случаи дори Илиас трябваше да се съгласи, че заобикалянето му би ги отвело твърде далече от основното им найравление. Но не им разрешаваше просто да го пресекат. Оставяше ги в подножието на склона, изпълзяваше по корем до билото и оттам надничаше толкова внимателно, сякаш вълците не бяха разузнали терена само десетина минути преди това.
„Вълците ще ни предупредят, ако има някаква опасност — мислеше Перин. — Би било чудесно, ако са се махнали, ако просто са изчезнали, но точно сега… точно сега те ще ни предупредят. Какво толкова търси този човек? Какво?“
След дълго оглеждане Илиас им махваше да продължат след него. Всеки път теренът пред тях се оказваше чист. Всеки път, до следващия рид, който не можеха да заобиколят. При третия такъв рид Перин не издържа и каза:
— Аз… Аз идвам с теб.
— Сниши се — каза му само Илиас.
Когато почти стигнаха билото, Илиас бързо посочи надолу, просна се по корем на земята и пропълзя последните няколко метра. Перин го последва.
На самия връх Илиас свали шапката си и предпазливо вдигна глава. Перин също надникна през няколкото трънливи стръка бурени, но не забеляза нищо освен същата хълмиста равнина, която се простираше и зад тях. Долният скат беше оголен, чак в ниското бяха щръкнали група дръвчета, може би на половин миля южно от рида. Вълците сигурно вече бяха минали през тях и не бяха надушили никакви следи от тролоци или мърдраали.
На изток и запад, доколкото Перин можеше да прецени, теренът беше същият, същата вълниста степ, тук-там осеяна с шубраци. Не се забелязваше никакво движение. Вълците се намираха може би на повече от миля пред тях и той трудно долавяше присъствието им. Те не бяха забелязали нищо, когато бяха преминали през този участък. „Какво търси той? Тук няма нищо.“
— Само си губим времето — промълви Перин и понечи да се надигне, но в този момент от горичката под тях се издигна ято гарвани. Петдесетина, може би сто черни птици, които закръжиха в спирала към небето. Младежът замръзна. „Очите на Тъмния. Дали са ме забелязали?“ По лицето му потекоха струйки пот.
Сякаш пронизани от една и съща мисъл, всички гарвани рязко се понесоха в една посока. На юг. Ятото се скри зад следващото възвишение. На изток от друг шубрак се надигна друго ято. Черната маса се завъртя два пъти в кръг и също се насочи на юг.
— От това ли се боеше? — попита Перин. — Защо не ни каза нищо? Защо вълците не ги забелязаха?
— Вълците не се заглеждат много-много по дърветата — изръмжа Илиас. — Но не, не това търсех. Вече ви казах. Не знам какво… — Далече на запад, над друга група дървета, се издигна черен облак и се понесе на юг. Бяха твърде далече, за да се различат отделните птици. — Не са много, слава на Светлината. Още не знаят. Дори след… — Той се обърна и погледна в посоката, откъдето бяха дошли.
Перин преглътна. Дори след съня. Това имаше предвид Илиас.
— Не са много ли? — каза той. — На село човек за цяла година не може да види толкова много гарвани.
Илиас поклати глава.
— В Граничните земи съм виждал хиляди гарвани в едно ято. — Той продължаваше да се взира на север. — Шшт, тихо.
И тогава Перин също усети усилието му да достигне със съзнанието си до далечните вълци. Илиас искаше Пъструша и спътниците й да нрекратят разузнаването си напред и бързо да се върнат и да огледат следите, които бяха оставили. Напрегнатото му лице се изпъна още повече от усилието. Вълците бяха толкова далече, че Перин не можеше да ги усети. „Бързай. Внимавай към небето. Бързай.“