Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Илиас се затече към огъня. Перин безмълвно хукна след него.
— Гаси огъня! — извика тихо Илиас на Егвийн. — Махай го!
Тя скочи на нозе, втренчена объркано в него, след което пристъпи към огъня, но бавно, явно без да разбира какво се е случило. Илиас грубо я избута, грабна котлето с чая, изруга, понеже се опари, но все пак успя да го излее върху огъня. Перин зарита пръст върху свистящите въглени и не спря, докато и последното въгленче не се скри.
— Не можем да скрием, че тук е имало някой — изхриптя Илиас. — Остава ни да побързаме и да се надяваме. Може пък и изобщо да не обърнат внимание. Кръв и пепел, все си мислех, че са гарваните.
Перин бързо оседла Бела.
— Какво има? — попита Егвийн. Гласът й трепереше. — Тролоци ли са? Или Чезнещ?
— Тръгвайте на изток или на запад — каза Илиас на Перин, без да й обръща внимание. — Намерете някое място да се скриете, ще ви намеря веднага, когато мога. Ако видят някой вълк… — Той се понесе надалече от тях, почти превит на четири крака, и бързо се скри сред припадналите вечерни сенки.
Егвийн припряно събра вещите си, но продължаваше да настоява да получи някакво обяснение от Перин. Гласът й беше настойчив и все по-уплашен с всяка изминала минута. Перин продължаваще да мълчи. Поеха към залязващото слънце. Докато крачеше пред Бела, стиснал брадвата, той й разказа накратко това, което знаеше, като в същото време се оглеждаше за някое място, където да се скрият и да изчакат Илиас.
— Насам идват много мъже, на коне. Запътили са се към извора. Вероятно нямат нищо общо с нас. Това е единствената вода на мили околовръст. Но Пъструша казва… — Той погледна през рамо. Вечерното слънце хвърляше криви сенки върху лицето й, сенки, колто криеха изражението й. „Какво ли си мисли? Дали ме гледа така, сякаш никога не ме е познавала? А познава ли ме изобщо?“ — Пъструша твърди, че й миришат на нещо лошо… Така, както някое бясно куче мирише лошо. — Бистрият извор скоро се скри зад гърба им. Той все още различаваше каменни блокове — отломки от статуята на Артур Ястребовото крило — в сгъстяващия се здрач, но не можеше да определи кой беше камъкът, където бяха запалили огъня. — Ще се скрием някъде и ще изчакаме Илиас.
— Защо ще се занимават с нас? — настоя тя. — Това място трябваше да е безопасно. Смятат го за безопасно. О, Светлина, има ли въобще безопасно място някъде?
Перин започна да се оглежда още по-напрегнато за място, където да се укрият. Сигурно не бяха много далече от извора, но здрачът беше станал съвсем гъст. Скоро щеше да стане твърде тъмно, за да могат да вървят. Бледата светлина на залязлото вече слънце огряваше само върховете на хълмовете. Вляво от тях право в небето се извисяваше тъмен силует — голям плосък камък, щръкнал от някакъв хълм.
— Насам — подкани я той.
Младежът се затича към хълма, като се озърташе през рамо да види дали мъжете вече не са се появили.
Огледа скалата — плоски късове, открояващи се под небосвода. Имаше нещо познато в тях — един над друг, с по три чупки… Той се покачи на първия и разбра: пръсти. „Ще се подслоним в ръката на Артур Ястребовото крило. Може би част от неговата справедливост се е запазила поне тук.“
Махна на Егвийн да го последва. Тя не се и помръдна, затова той се изпързаля надолу по хълма, за да й каже какво е намерил.
Егвийн се вгледа нагоре, вдигнала ръка над очите си, и попита:
— Как можеш изобщо да виждаш нещо в тази тъмнина?
Перин отвори уста, но веднага я затвори и се огледа. Слънцето беше залязло отдавна, облаци скриваха пълната луна, но на него все още му се струваше, че усеща пурпурните лъчи на залеза.
— Напипах скалата — отвърна той. — Няма да могат да ни забележат в сянката й, дори да стигнат дотук. — Той хвана поводите на Бела, за да я отведе до подслона под огромната ръка. Направо усещаше в гърба си парещите очи на Егвийн. Докато й помагаше да слезе от седлото, нощта се огласи от викове. Идваха откъм извора. Егвийн постави ръка на рамото на Перин и той долови неизказания й въпрос.
— Видели са Вятър — каза й той неохотно. Трудно му беше да извлече смисъла от мислите на вълците. Нещо като огън. — Носят факли. — Той я накара да седне в основата на пръстите на статуята и се присви до нея. — Разделят се на групи, да търсят. Много са, а вълците са целите в рани. — Постара се да вложи малко повече кураж в гласа си. — Но би трябвало да останат встрани от пътя им, макар и да са ранени, пък и те не предполагат, че сме тук. Хората не виждат това, което не очакват. Скоро ще се откажат и ще се спрат за нощувка.
Илиас беше с вълците и нямаше да ги изостави, докато ги преследваха. „Толкова много ездачи. Толкова настоятелни. Защо са толкова настоятелни?“