Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Но наоколо няма никакъв град — изсумтя Егвийн. — Ако е имало град, все щеше да остане нещо. Каквото и да е.
Илиас кимна, без да откъсва бдителното си око от околните хълмове.
— Наистина не е имало. Артур Ястребовото крило умрял в деня, в който статуята била завършена, а синовете му и другите му роднини започнали битки заради трона. Статуята останала самотна сред тези хълмове. Синовете, племенниците и братовчедите му измрели и последната кръв на Ястребовото крило изчезнала от лицето на земята — освен може би неколцина от онези, които прехвърлили Аритския океан. Имало такива, които били готови да изтрият дори паметта за него, стига да можело. Книги били изгаряни само защото в тях се споменавало името му. Накрая не останало нищо от него освен сказанията, повечето от които погрешни. До това се свела безмерната му слава.
— Битките, разбира се, не престанали, само защото Ястребовото крило и неговите близки изгинали — продължи Илиас. — Все още оставал за превземане тронът му и всеки владетел или владетелка, които могли да съберат войска, го желаели. Така започнада Стогодишната война. Продължила всъщност сто двадесет и три години. Мнозина придобили дял от владенията му, но никой не успял да спечели цялото и някъде през онези години статуята била съборена. Сигурно не могли да понесат да се сравняват повече с него.
— Отначало звучеше така, сякаш го презираш — каза Егвийн. — А сега говориш, сякаш му се възхищаваш.
Илиас я погледна безизразно.
— Пийни още малко чай, ако искаш. Трябва да загасим огъня преди да се е мръкнало.
Сега вече Перин ясно различаваше окото, въпреки сумрачната светлина. Беше по-голямо от човешка глава, а сенките, които падаха върху него, го правеха да прилича на гарваново око, твърдо, черно и безжалостно. И той съжали, че не бяха намерили някое друго място за преспиване.
Глава 30
Деца на Сянката
Перин слезе до извора. Вече притъмняваше и нощният вятър се надигаше откъм изток. Той измъкна секирата от каишката на колана си и я огледа. Ясеновата дръжка беше дълга колкото ръката му, хладна при допир. Мразеше я. Срамуваше се колко се беше гордял с тази секира в Емондово поле. Преди да знае какво би могъл да пожелае да направи с нея.
— Толкова ли я мразиш? — промълви Илиас зад него.
Стреснат, Перин насмалко да замахне, преди да разбере кой му говори.
— И ти ли можеш да четеш ума ми? Като вълците?
Илиас го погледна насмешливо.
— И слепец може да прочете лицето ти, момче. Е, кажи си. Мразиш ли момичето? Презираш я? Това ще да е. Готов си да я убиеш, защото я презираш, защото те бави и заради женските си прищявки.
— Егвийн никога не ме е бавила — възрази той. — Винаги е поемала дела си от трудностите. Не я презирам, обичам я. — Той изгледа сърдито Илиас, да не би да му се присмее. — Не така. Искам да кажа, не и като сестра, но тя и Ранд… Кръв и пепел! Ако гарваните ни бяха настигнали… Ако… Не знам.
— Да, щеше да го направиш. Ако тя трябваше да избере как да умре, какво според теб щеше да избере? Един чист удар с брадвата или начина, по който загинаха животните, които видяхме? Аз самият знам какво бих предпочел.
— Но аз нямам право да избирам вместо нея! Няма да й кажеш, нали? За… — Ръцете му се впиха в дръжката на секирата; мускулите му се стегнаха — яки мускули за неговата възраст, укрепнали от дългите часове, в които беше размахвал чука в ковачницата на майстор Люхан. — Мразя го това нещо — изръмжа той. — Не знам какво да правя с него, мъкна го на кръста си като някой глупак. Разбираш ли, едва ли бих могъл да го направя. Когато само си въобразявах какво ли не, можех да се перча и да се правя, че… — Той въздъхна. — Сега е съвсем различно. Не искам да я използвам повече.
— Ще я използваш.
Перин надигна секирата, за да я хвърли във водата, но Илиас хвана китката му.
— Ще я използваш, момче, и докато ненавиждаш необходимостта да я използваш, ще я използваш много по-умно, отколкото повечето хора. Почакай. Ако някога престанеш да мразиш това оръжие, едва тогава ще настъпи времето да го захвърлиш и да побегнаш в обратната посока.
„Лесно му е да ми говори да почакам. А ако чакам дълго и после не мога да я изхвърля?“
Той отвори уста да попита Илиас, но не успя да каже и дума. Понеже дойде послание от вълците — толкова спешно, че очите му блеснаха от изненада. За миг забрави какво се канеше да каже, забрави, че се кани изобщо да каже нещо, забрави дори как се говори и как се диша. Лицето на Илиас също хлътна като спукан мях, а очите му сякаш се взряха навън и надалече. А после то изчезна, също тъй внезапно, както се беше появило. Беше продължило само един удар на сърцето, но и това беше достатъчно.