Първото правило на магьосника

— Няма да ме убиеш, нали? Или да ме превърнеш в нещо ужасно?

— О, не, скъпа, не — той се засмя. Завъртя леко глава и я погледна с едно око.

— Защо по бузите ти има червени петна?

Тя не отговори, твърде изплашена, за да си признае. Бавно, внимателно, протегна пръсти към едната си буза, после към другата. Очите й се ококориха. Болката беше преминала.

— По-добре ли е така?

Тя кимна. Очите му изглеждаха огромни, като я гледаха от толкова близо. Те я накараха да му каже.

— Принцесата ме удря — засрамено си призна тя.

— Така ли? Тогава значи не е толкова мила с теб?

Тя поклати глава и заби поглед в земята. Тогава магьосникът направи нещо, което направо я изуми. Протегна ръце и нежно я притисна до себе си. За момент тя застина на място, после обгърна с ръце врата му и също го прегърна. Дългите му бели бакенбарди я гъделичкаха по лицето и врата, но това й харесваше.

Той я погледна с тъжни очи.

— Съжалявам, скъпо дете. Принцесата и Кралицата понякога са доста жестоки.

Гласът му беше толкова приятен, помисли си тя, като този на Брофи. Устата под орловия му нос се разтегна в широка усмивка.

— Виж какво, мисля, че имам нещо, което може да ти помогне — тънката му ръка се пъхна под мантията и докато ровичкаше в нея, погледът му се зарея нагоре. Най-после напипа онова, което търсеше. Когато извади една кукла с къса коса, на цвят също толкова руса, колкото и нейната, Рейчъл ококори очи. Той потупа куклата по коремчето.

— Това е кукла-успокоителка.

— Кукла-успокоителка? — прошепна тя.

— Да — кимна магьосникът. В краищата на усмивката му се образуваха дълбоки бръчки. — Когато те сполетят неприятности, казвай ги на куклата и тя ще ги отнася надалеч от теб. Тя е магическа. Ето. Опитай.

Рейчъл едва си пое дъх, докато протягаше двете си ръце напред, а пръстите й внимателно стиснаха куклата. Предпазливо я придърпа към себе си и я прегърна. После бавно, колебливо я протегна напред и се вгледа в лицето й. Очите й се навлажниха.

— Принцеса Вайълит казва, че съм грозна — оплака се тя на куклата.

Лицето на куклата се усмихна. Рейчъл зяпна.

— Обичам те, Рейчъл — каза й с нежен гласец.

Рейчъл ахна от изненада, изкикоти се весело и притисна куклата към себе си с всичка сила. Без да я отделя от себе си, започна да се люлее напред-назад, като не преставаше да се смее.

После изведнъж си спомни. Подаде куклата на магьосника и извърна лице.

— Не ми е позволено да имам кукла. Така каза Принцесата. Ще я хвърли в огъня, така каза. Ако имам кукла, ще я хвърли в огъня — едва произнасяше думите, тъй като в гърлото й беше заседнала буца.

— Добре тогава, чакай да помисля — каза магьосникът, като се почесваше по брадата. — Къде спиш?

— В повечето случаи в спалнята на Принцесата. Нощем ме заключва в една кутия. Мисля, че това е жестоко. Понякога, когато казва, че съм била лоша, ме кара да напускам замъка нощем, така че спя отвън. Тя си мисли, че това е още по-жестоко, но на мен ми харесва, защото си имам тайно място в един хралупест бор, където спя. Нали разбираш, хралупестите борове не се заключват. Мога да влизам и излизам оттам, когато си поискам. Понякога е доста студено, но аз си имам една купчина слама и се пъхвам вътре, за да се стопля. Сутринта трябва да съм в замъка, преди да е изпратила стражите да ме търсят, за да не открият тайното ми място. Не искам да го намират. Те ще кажат на Принцесата и тя повече няма да ме оставя да спя навън нощем.