Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Принцесата погледна надолу и посочи един пръстен със син камък на пода.
— Подай ми го.
Рейчъл го пъхна върху протегнатия пред лицето й пръст. Принцесата започна да се оглежда, извръщайки ръката си на една или друга страна. Плъзна я по красивата си бледосиня копринена рокля, любувайки се на пръстена. Изпусна дълга, отегчена въздишка и се приближи до изящния пиедестал от бял мрамор, възправен в отсрещния ъгъл на стаята. Очите й се спряха върху любимия предмет на майка й, около който гледаше да се завърти при всяка възможност.
Дундестите пръсти на Принцеса Вайълит се протегнаха напред, издърпвайки от достолепното й място златната, инкрустирана със скъпоценни камъни кутия.
— Принцесо! — изпусна Рейчъл, преди да има време да обмисли това, което казва. — Майка ви каза да не пипате това.
Принцесата се обърна с невинно изражение, след което й подхвърли кутията. Докато я хващаше, Рейчъл ахна, ужасена от мисълта, че ценната вещ може да се разбие в стената. Изпаднала в паника от факта, че я държи в ръцете си, тя незабавно я остави на пода, сякаш беше горещ въглен. Дръпна се назад, страхувайки се да не получи камшик само защото стои близо до скъпоценната кутия на Кралицата.
— Какво толкова? — озъби се Принцеса Вайълит. — Магията я пази да не бъде изнесена от тази стая. Не че някой може да я открадне или нещо такова — Рейчъл не знаеше нищо за никаква магия, знаеше само, че не иска да бъде видяна близо до кутията на Кралицата.
— Слизам в трапезарията — каза Принцесата, като повдигна нагоре носа си — да гледам как пристигат гостите и да чакам вечерята. Разтреби тая ужасна бъркотия, после иди в кухнята и кажи на готвачите, че не искам печеното ми да е като подметка, както беше предишния път, иначе ще кажа на майка да се разпореди да ги набият.
— Разбира се, Принцесо Вайълит — направи реверанс Рейчъл.
Принцесата повдигна огромния си нос.
— И?
— И… ви благодаря, Принцесо Вайълит, за това, че ме доведохте тук и ми позволихте да видя колко сте красива с накитите.
— Е, това е най-малкото, което мога да направя; сигурно си се изморила да гледаш грозното си лице в огледалото. Майка казва, че трябва да правим добрини на ощетените от съдбата — тя протегна ръката си към един джоб и извади нещо от там. — Ето. Вземи ключа и заключи вратата, когато подредиш всичко както си беше.
Рейчъл отново направи реверанс.
— Да, Принцесо Вайълит.
Докато ключът падаше в протегнатата ръка на Рейчъл, другата ръка на Принцесата изникна незнайно откъде и неочаквано се стовари върху лицето на Рейчъл, този път особено силно. Тя стоеше онемяла, докато Принцесата излизаше от стаята и се заливаше в смях — пронизителен, писклив, сумтящ смях. От него болеше почти колкото и от шамарите й.
Докато пълзеше и събираше разпилените по пода пръстени, като ги набучваше на пръстите си, по лицето й се стичаха сълзи. Спря за миг, седна и опипа внимателно удареното място. Болеше по-силно отвсякога.
Рейчъл преднамерено заобикаляше кутията на Кралицата, като само й хвърляше коси погледи. Страхуваше се да я докосне и в същото време знаеше със сигурност, че ще се наложи, защото така или иначе трябваше да я постави на мястото й. Разтребваше бавно, педантично, поставяше всяка скъпоценност на мястото й, внимателно затваряше чекмеджетата с надеждата те никога да не свършват, за да не се налага да вдига кутията — най-любимия предмет на Кралицата — от пода.
Кралицата изобщо нямаше да бъде доволна, ако разбереше, че някое си нищожество я е докосвало. Рейчъл знаеше, че тя винаги можеше да намери причина да отреже нечия глава. Понякога Принцесата караше Рейчъл да ходи с нея да гледат екзекуциите, но Рейчъл винаги затваряше очи. Принцесата не.
Когато сложи и последната скъпоценност на мястото й и затвори и последното чекмедже, тя с крайчеца на окото си хвърли поглед към кутията, оставена на пода. Почувства сякаш и кутията я гледа, сякаш ще може по някакъв начин да каже на Кралицата. Накрая приклекнала, с широко отворени очи, я вдигна. Като я държеше с протегнати напред ръце, тя внимателно започна да плъзга крака по пода, ужасена от мисълта, че може да я изпусне. Постави я на мястото й възможно най-бавно, внимателно, предпазливо, страхувайки се да не се отрони някой скъпоценен камък или нещо подобно. С облекчение бързо дръпна пръстите си назад.
Докато се обръщаше назад, очите й забелязаха ръба на сребриста мантия, докосваща пода. Дъхът й спря в гърлото. Не беше чула стъпки. Главата й бавно, почти несъзнателно се плъзна нагоре по мантията; към ръцете, към дългата заострена бяла брада, към изпитото лице, орловия нос, плешивата глава и тъмните очи, взрени в обърканото й лице.