Пантерата

Бък побъбри с Ясир, който още изглеждаше малко нервен. Макар това да бе бедуинска територия, сигурно не искаше да се натресем на някой военен патрул или на полицията от Бюрото за национална сигурност, макар че вече им беше платено. Не ми се вярваше Ясир и приятелите му да се тревожат особено за Мухабарат, т.е. СПС, т.е. тайната полиция, която действаше предимно в градовете. Така или иначе имахме сделка с правителството, макар Ясир да не знаеше това, нито пък беше наясно каква е причината за сделката — защото американците щяха да видят сметката на шейха му, правейки услуга на президента Салех.

Другото нещо, занимаващо ума на Ясир, сигурно беше Ал Кайда. Но те занимаваха и моя ум. Напълно възможно бе някой вече да им е подшушнал за американците в хотел „Билкис“ и при руините и нищо чудно да бяха замислили свое похищение.

Но дори и да бяха наоколо, хората на Ал Кайда трябваше да отстъпят пред бедуините, които са по тези места от две хиляди години. Нали така?

Движехме се на югозапад. Виждах хълмовете отпред, което означаваше, че се връщаме в Крепостта на гарвана, както беше планът. Ако обаче бяхме тръгнали другаде, например към лагера на Ал Кайда, бях готов да съкратя пътуването.

— Никакви отклонения и никакви глупости от страна на Ясир — казах на Бък.

— Успокой се, моля те — отвърна Бък.

— Ще се успокоя в самолета.

— Ще се обадя на Чет — каза Кейт.

— Добра идея.

Тя отвори прозореца си и се подаде навън, за да установи връзка. Набра номера на Чет, но той не вдигна.

На Ясир като че ли не му пукаше, че използваме радиостанциите и сателитните телефони и че автоматите са ни в скутовете, така че може би не трябваше да съм толкова параноичен. Пътувахме към скривалището, към Крепостта на гарвана. Ако обаче откриехме Чет с прерязано гърло, това нямаше да е добър знак. Или обратното?

— Безпилотните самолети ни наблюдават — напомних на Кейт.

— А до теб седи бедуин с калашник — напомни тя на мен.

— Всичко върви по план — каза Бък.

Така си беше.

— В кой колеж си учил? — попитах Ясир.

Бък преведе, Ясир отговори й Бък ми каза:

— Той ти благодари за комплимента.

— Какъв комплимент?

— Казах му, че се възхищаваш на шивала му. Може да ти го подари. Тогава ще трябва да го носиш.

— Благодаря, Бък.

— И ако продължиш да ме караш да превеждам глупостите ти, ще те уредя и с бельото му.

Кейт реши, че това е смешно, и се почувствах щастлив, че започва да се отпуска.

Както и да е, отказах се от опитите да завържа разговор с Ясир и насочих вниманието си към посоката, в която пътувахме.

След десетина минути пресякохме широкия черен път, който разпознах като нашата писта, след което завихме надясно към платото, на което се издигаше Крепостта на гарвана.