В капана на времето [bg]

— Претовари се твърде скоро — каза Луиз строго, докато дърпаше завесите. — Нали ти казах? Нали?

— Сигурно. — Седнах и свалих крака от леглото. Внимавах да не ми призлее отново. Не, главата ми не се маеше, ушите не пищяха, не виждах двойно и нямаше опасност да падна на пода. Жизнените показатели бяха в норма.

— Трябва ми жълтата рокля. После ще повикаш ли каретата, Луиз?

Тя ме погледна ужасена.

— Не мислиш да ходиш някъде, нали? Глупости! Мосю Клузо идва да те прегледа! Изпратих човек да го доведе!

Новината, че мосю Клузо, изтъкнат парижки лекар, идва от Париж да ме прегледа, беше достатъчна мотивация да стана от леглото, ако се нуждаех от допълнителна такава.

От осемнайсети юли бяха изминали десет дни. С бърз кон при добро време и повечко упоритост, от Париж до Орвието се стигаше за шест дни. Това означаваше, че имам четири дни да измъкна Джейми от Бастилията, така че нямах време да се занимавам с мосю Клузо.

— Хм. — Огледах замислено стаята. — Тогава извикай прислужницата да ме облече. Не искам мосю Клузо да ме завари по нощница.

Тя още ме гледаше с подозрение, но това звучеше правдоподобно. Повечето дами в двора биха станали и от смъртния си одър, за да се облекат подобаващо за случая.

— Добре — съгласи се Луиз и се обърна към вратата. — Но ти стой в леглото, докато Ивон дойде. Разбра ли?

Жълтата рокля беше най-хубавата, която имах. Беше скроена в модерния стил — с подплънки отстрани, голямо, поръбено с къдри деколте, широки ръкави и мъниста по предницата. Най-сетне напудрена, фризирана и парфюмирана, аз оглеждах обувките, които Ивон беше сложила пред краката ми. Въртях глава и се мръщех.

— Не, не. Не тези. Ще обуя онези с червените токчета.

Прислужницата огледа със съмнение роклята ми, сякаш си представяше какъв ще е ефектът на червеното под тази жълта коприна, но послушно отиде да рови в огромния гардероб.

Аз тихо се приближих на пръсти зад нея, блъснах я с главата напред в гардероба и затръшнах вратата. Завъртях ключа, пуснах го в джоба си и мислено се поздравих. Браво, Бюшамп! Всички тези политически интриги те научиха на неща, за които не си и сънувала в сестринското училище.

— Не се тревожи — казах на пищящия гардероб. — Предполагам, че скоро някой ще те освободи. Може да кажеш на принцесата, че не си ме пускала да излизам.

От гардероба се чу отчаян вой, в който май се споменаваше името на мосю Клузо.

— Кажи му да прегледа маймунката — извиках през рамо. — Май е крастава.

***

Успехът при сблъсъка с Ивон повдигна духа ми. Щом се озовах в каретата, която затрополи към Париж обаче, отново станах унила.

Вече не бях толкова ядосана на Джейми, но все още не исках да го виждам. Изпитвах истински вихър от чувства и нямах намерение да ги изследвам внимателно. Твърде много болеше. Имаше мъка и ужасно усещане за провал, а над всичко — усещане за предателство; от негова и от моя страна. Той не биваше да ходи в Булонския лес; аз не биваше да тръгвам след него.

И двамата бяхме постъпили според природата си и според повелята на чувствата си и заедно бяхме причинили смъртта на детето си. Нямах желание да се виждам със своя съучастник в това престъпление, още по-малко да му показвам мъката си или да меря вината си с неговата. Бягах от всичко, което ми напомняше за онази дъждовна сутрин в Булонския лес; бягах от всеки спомен за Джейми, какъвто го видях за последно: изправен над жертвата си със светнало от мъст лице, мъст, която скоро щеше да се стовари и върху неговото семейство.