В капана на времето [bg]

Докато дните минаваха във Фонтенбло, аз постепенно възвръщах силите си, но умът ми продължаваше да се рее и да бяга от всякакви спомени или действия.

Имахме малко посетители; провинциалната къща беше убежище, където трескавият социален живот в Париж ми се струваше като поредния неприятен сън. Затова се изненадах, когато една прислужница ме повика в салона, защото имам посетител. За миг си помислих, че е Джейми, и веднага ми се зави свят. После разумът се завърна; Джейми вече трябваше да е в Испания, нямаше да се върне преди края на август. А когато се върнеше?

Не можех да мисля за това и все пак ръцете ми трепереха, докато пристягах роклята, за да сляза долу.

За моя изненада посетителят беше Магнус, икономът на Джаред.

— Моля за извинение, мадам — каза той и ми се поклони дълбоко. — Не исках да се натрапвам… не знам колко е важно… а и господаря го няма… — Величествен в свои води, той изглеждаше много неуверен на чужда територия. Отне ми известно време да измъкна някаква разбираема информация от него, но накрая ми подаде писмо с печат, адресирано до мен.

— Почеркът е на мосю Мърто — каза Магнус с полуотвратено страхопочитание. Това обясняваше колебанието му. Слугите в парижката къща се отнасяха с почтителен ужас към Мърто, който се беше засилил след събитията на Рю дю Фабор Сен Оноре.

Магнус обясни, че писмото пристигнало преди две седмици. Не знаел какво да прави с него, обсъждали го със слугите, но накрая решил, че трябва да го видя.

— След като господарят си отиде — повтори той. Този път обърнах внимание на израза.

— Отиде си? — Писмото бе смачкано и изцапано от дългото си пътуване. Беше леко като листо в ръката ми. — Искаш да кажеш, че Джейми е заминал, преди писмото да пристигне? — Нищо не разбирах; та нали с това писмо Мърто трябваше да съобщи името на кораба и кога ще отплава с портвайна на Чарлс Стюарт от Лисабон. Джейми не би могъл да тръгне за Испания, преди да е получил тази информация.

Сякаш за да се уверя в това, аз разчупих печата и разгънах писмото. Беше адресирано до мен, защото Джейми бе решил, че така е по-безопасно. Беше изпратено от Лисабон преди почти месец, нямаше подпис, но и не се нуждаеше от такъв.

„Саламандър” отплава от Лисабон на 18 юли

Изненадах се колко ситен и четлив е почеркът на Мърто; някак очаквах безформени драсканици.

Погледнах нагоре и видях, че Магнус и Луиз се споглеждат много странно.

— Какво има? — попитах рязко. — Къде е Джейми? — Бях отдала отсъствието му от болницата след помятането ми на чувството му за вина заради безразсъдството, което беше убило нашето дете и Франк, и едва не отне и моя живот. Тогава не ме беше грижа; не исках да го виждам. Но сега започнах да подозирам, че има по-зловещо обяснение за липсата му.

Луиз изпъна заоблените си рамене и най-сетне отвърна:

— Той е в Бастилията. — Пое дълбоко дъх. — Заради дуела.