Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Аз наистина се бях втренчил в него не само с удивление, но и с облекчение, и освен всичко друго се чудех какво правеше Мерлин в цитаделата на врага. Друидите, разбира се, можеха да ходят където си поискат, дори из териториите на враждебно кралство, но неговото присъствие в Каер Сус по това време беше странно и дори опасно, защото въпреки че хората на Горфидид се изплашиха от могъщия друид, те не бяха доволни от неговата намеса и някои, почувствали се в безопасност в дъното на залата, изръмжаха, че Мерлин трябва да гледа своята работа.
Мерлин се обърна към гласовете.
— Моята работа — каза той тихо и въпреки това в залата настана гробна тишина, — е да се грижа за вашите души и ако ми се прииска да потопя тези души в нещастие, тогава майките ви биха пожелали изобщо да не са ви раждали. Глупаци!
Последната дума беше произнесена високо и придружена със замах на жезъла, който накара облечените с тежки ризници мъже да се строполят на колене. Никой от кралете не се осмели да се намеси, когато Мерлин изтрака с жезъла си по един от черепите, висящи от колоните.
— Молите се за победа! — каза Мерлин. — Но в битка с кого? Със своите братя, а не с враговете си! Вашите врагове са саксите. Години наред страдахме под управлението на римляните и когато накрая Боговете решиха, че е време да ни отърват от римляните, ние какво направихме? Започнахме да се бием помежду си и оставихме да се появи нов враг, който граби земите ни, изнасилва жените ни и взема нашето зърно. Така че вървете и воювайте, воювайте и печелете своята война, но победа няма да видите.
— Да, но поне ще отмъстя за поруганата чест на дъщеря си — обади се Горфидид зад Мерлин.
— Твоята дъщеря, Горфидид — обърна се Мерлин към него, — сама ще отмъсти за себе си. Искаш ли да узнаеш нейната съдба? — попита Мерлин подигравателно, но след това отговори сериозно, а тонът му не оставяше и капка съмнение във верността на предсказанието. — Тя никога няма да бъде високо, никога няма да бъде и ниско, но ще бъде щастлива. Нейната душа, Горфидид, е благословена, и ако ти имаш разум поне колкото една бълха, ще се задоволиш с това.
— Аз ще се задоволя с черепа на Артър — каза Горфидид предизвикателно.
— Тогава върви и си го вземи — каза Мерлин с презрение, след това ме хвана под лакътя. — Хайде, Дерфел, ела да се порадваш на гостоприемството на своя враг.
Той ни поведе извън залата. Воините ни гледаха с неприязън, но нищо не можеха да направят — нито можеха да ни спрат да напуснем залата, нито пък ни попречиха да заемем една от стаите на Горфидид за гости, която Мерлин, очевидно беше вече ползвал.
— Така значи, Тюдрик иска мир, а? — попита ни той.
— Да, господарю — отвърнах аз.
— Разбира се. Той е християнин и си мисли, че знае повече от Боговете.
— А вие знаете ли какво мислят Боговете, господарю? — попита Галахад.
— Аз смятам, че Боговете ненавиждат скуката, затова правя всичко възможно, за да ги забавлявам. Така ги карам да ми се усмихват. Вашият Бог — каза Мерлин мрачно, — презира забавлението, и изисква да го почитате като пълзите. Той трябва да е много жалко същество. Вероятно прилича на Горфидид — безкрайно мнителен и вечно нащрек, за да пази своята репутация. Вие и двамата сте големи късметлии, че съм тук, нали? — внезапно попита той и се ухили дяволито. Тогава разбрах какво огромно удоволствие му беше доставило публичното унижение, което изтърпя Горфидид. Авторитетът на Мерлин до голяма степен се дължеше на неговите представления. Някои друиди, като Иорует например, работеха тихо, други, като Танабурс, разчитаха на зловещо лукавство, а Мерлин обичаше да властва и да обърква. Унижението на амбициозни крале беше не само приятно забавление, но и необходимост, към която той несъзнателно се стремеше.
— Сийнуин наистина ли е благословена? — попитах аз.
Той сякаш се изненада от този неочакван въпрос.
— Това пък защо те интересува? Е, тя е хубаво момиче, а признавам, че хубавите момичета са моя слабост, така че ще взема да й направя едно заклинание и тя ще стане благословена. Някога и на теб направих такова заклинание, Дерфел, но не зарад хубостта ти — засмя се той. След това погледна през прозореца да прецени дължината на сенките. — Скоро трябва да тръгвам.